Available languages

Taxonomy tags

Info

References in this case

References to this case

Share

Highlight in text

Go

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-Н N. JÄÄSKINEN

представено на 20 май 2010 година(1)

Дело C-70/09

Alexander Hengartner

и

Rudolf Gasser

срещу

Landesregierung Vorarlberg

(Преюдициално запитване, отправено от Verwaltungsgerichtshof (Австрия)

„Споразумение между Европейската общност и нейните държави членки, от една страна, и Конфедерация Швейцария, от друга страна, относно свободното движение на хора — Самостоятелно заети лица — Отдаване под наем на ловен район — Местна такса за лова — Равно третиране“





I –    Въведение

1.        В провинция Vorarlberg (Австрия) се прилагат две ставки на такса за лова. За гражданите на трети страни се прилага по-висока ставка, докато по-специално за гражданите на Съюза и за лицата с постоянно пребиваване в Австрия се прилага по-ниска ставка. Спрямо двама швейцарски граждани, пребиваващи в Швейцария, наематели на ловно стопанство, е приложена по-висока ставка в сравнение с тази приложена спрямо пребиваващите в Австрия наематели на ловни стопанства. Срещу тази разлика в третирането те се позовават пред администрацията на посочената провинция на Споразумението за свободното движение на хора, сключено между Европейската общност и нейните държави членки, от една страна, и Конфедерация Швейцария, от друга страна (наричано по-нататък „Споразумението“ или „Споразумението ЕО—Швейцария“)(2). Тъй като искането им е отхвърлено, двамата ищци в главното производство сезират запитващата юрисдикция, като посочват, че по-неблагоприятната ставка на таксата нарушавала свободата на установяване, от която те се ползвали по силата на Договора за ЕО. Verwaltungsgerichtshof (Административен съд) (Австрия) би искал да се установи дали при обстоятелствата по делото в главното производство ловът трябва да се разглежда като упражнявана като самостоятелно заето лице дейност по смисъла на член 43 ЕО.

II – Правна уредба

 A –     Виенска конвенция

2.        Съгласно член 1 от Виенската конвенция за правото на договорите от 23 май 1969 година (наричана по-нататък „Виенската конвенция“)(3), озаглавен „Обсег на действие на тази конвенция“, тя се прилага към договорите между държави.

3.        Съгласно член 31 от Виенската конвенция, озаглавен „Общо правило на тълкуването“

„1. Договорът трябва да се тълкува добросъвестно, в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на термините на договора в техния контекст, а също така в духа на обекта и целите на договора.

2. За целите на тълкуването на договора контекстът обхваща освен текста, включително преамбюла и приложенията:

a) всяко споразумение, отнасящо се до договора, постигнато между всички страни във връзка със сключването на договора;

б) всеки документ, съставен от една или няколко страни, във връзка със сключването на договора и приет от другите страни като документ, отнасящ се към договора.

[…]“

 Б –     Договорът за ЕО

4.        С член 43 ЕО се забраняват ограниченията на свободата на установяване на гражданите на една държава членка на територията на друга държава членка. Съгласно член 43, втора алинея ЕО свободата на установяване включва правото на достъп до и упражняването на дейност като самостоятелно заето лице, както и да се създават и ръководят предприятия.

 В –     Споразумението ЕО—Швейцария относно свободното движение на хора

 1.     Споразумението

5.        Споразумението е подписано в Люксембург на 21 юни 1999 г. и влиза в сила на 1 юни 2002 г. То е едно от седемте отделни секторни споразумения, които уреждат отношенията между Европейската общност и Конфедерация Швейцария(4).

6.        Член 1 от Споразумението, който се намира в глава I от същото, предвижда:

„Целта на настоящото споразумение, в полза на гражданите на държавите членки на Европейската общност, и на Швейцария, е:

а)      да предостави право на влизане, пребиваване, достъп до работа като заети лица, на установяване на основата на самостоятелна заетост и право на престой на територията на договарящите страни;

б)      да улесни предоставянето на услуги на територията на договарящите страни, и по-специално да либерализира предоставянето на краткосрочни услуги;

[…]“

7.        Член 2 от Споразумението, озаглавен „Недискриминация“, има следното съдържание:

„Спрямо граждани на договаряща страна, които пребивават на законно основание на територията на друга договаряща страна, при прилагане на разпоредбите на приложения I, II и III към настоящото споразумение и в съответствие с тези разпоредби не се допуска дискриминация, основана на тяхното гражданство“.

8.        Член 4 от Споразумението гласи:

„Гарантира се правото на пребиваване и на достъп до икономическа дейност, освен ако не е предвидено друго в член 10, и в съответствие с разпоредбите на приложение I“.

9.        Член 5 от Споразумението, озаглавен „Лица, които предоставят услуги“, предвижда в параграф 3:

„Граждани на държава членка на Европейската общност или на Швейцария, които влизат на територията на договаряща страна единствено за да получат услуги, се ползват с право на влизане и на пребиваване“.

10.      Съгласно член 15 от Споразумението приложенията и протоколите към споразумението представляват неразделна част от него.

11.      Член 16 от Споразумението е формулиран, както следва:

„1.      За постигане на целите на настоящото споразумение, договарящите страни предприемат всички необходими мерки, за да гарантират, че в отношенията между тях се прилагат права и задължения равностойни на съдържащите се в правните актове на Европейската общност, на които се прави позоваване.

2.      Доколкото прилагането на настоящото споразумение включва понятия от общностното право, взема се предвид приложимата съдебна практика на Съда на Европейските общности, предшестваща датата на неговото подписване. Последвалата подписването на настоящото споразумение съдебна практика се предоставя на вниманието на Швейцария. За да се гарантира правилното функциониране на споразумението, съвместният комитет, по искане на която и да е от договарящите страни, определя последиците от тази съдебна практика“.

 2.     Приложение I към Споразумението

12.      Приложение І към Споразумението, озаглавено „Свободно движение на хора“, има седем глави: I — Общи разпоредби; II — Заети лица; III — Самостоятелно заети лица; IV — Предоставяне на услуги; V — Лица, които не упражняват икономическа дейност; VI — Покупка на недвижима собственост, и VII — Преходни разпоредби и развитие на споразумението.

13.      В глава II („Заети лица“) от приложение I се съдържа по-специално член 9, озаглавен „Равно третиране“, който предвижда:

„1.      Заето лице, което е гражданин на договаряща страна, не може по причина на неговата националност да бъде третирано по различен начин на територията на другата договаряща страна в сравнение с местните заети лица по отношение на условията на наемане и условията на труд, особено по отношение на заплащане, уволнение или възстановяване на предишната работа или наемане отново, в случай че остане без работа.

2.      Заето лице и членовете на неговото семейство по член 3 от настоящото приложение се ползват от същите данъчни облекчения и социални обезщетения като тези за местните заети лица и членовете на техните семейства.

[…]“

14.      Глава III („Самостоятелно заети лица“) от приложение I съдържа пет члена (членове 12—16). В член 12 от приложение I се определят условията за получаване на разрешение за пребиваване, както следва:

„1.      Гражданин на договаряща страна, който желае да се установи на територията на друга договаряща страна, за да осъществява дейност като самостоятелно заето лице (наричано по-долу „самостоятелно заето лице“) получава разрешение за пребиваване със срок на валидност най- малко пет години от датата на издаването му, при условие че представи доказателство пред компетентните национални органи, че се е установило или желае да се установи.

2.      Разрешението за пребиваване се продължава автоматично за най-малко петгодишен срок, при условие че самостоятелно заетото лице представи доказателство пред компетентните национални органи, че упражнява икономическа дейност като самостоятелно заето лице.

3.      При издаване на разрешения за пребиваване, договарящите страни не могат да изискват от самостоятелно заетите лица да представят и други, освен посочените по-долу документи:

a)      документа, по силата на който лицето е влязло на тяхна територия;

б)      доказателствата по параграфи 1 и 2.

4.      Разрешението за пребиваване е валидно за цялата територия на издаващата държава.

5.      Прекъсвания на пребиваването за по-малко от шест последователни месеца, както и отсъствията с цел отбиване на задължителна военна служба, не засягат валидността на разрешението за пребиваване.

[…]“

15.      Член 15 („Равно третиране“) от приложение I гласи:

„1.      По отношение на достъпа до дейност като самостоятелно заето лице и нейното упражняване, самостоятелно зает работник получава не по-малко благоприятно третиране в приемащата страна от това, което е предоставено на нейните собствени граждани.

2.      Разпоредбите на член 9 от настоящото приложение се прилагат mutatis mutandis към самостоятелно заетите лица, посочени в настоящата глава“.

16.      Съгласно член 23 („Лица, получаващи услуги“) от приложение I:

„1.      Лице, което получава услуги по смисъла на член 5, параграф 3 от настоящото споразумение, не се нуждае от разрешение за пребиваване за период на пребиваване от три месеца или по-малко. За период, който превишава три месеца, на получаващото услуги лице се издава разрешение за пребиваване, чиято продължителност е равна на тази на услугата. Лицето може да бъде изключено от схемите за социална сигурност по време периода си на пребиваване.

2.      Разрешението за пребиваване е валидно за цялата територия на издаващата държава“.

 Г –     Регионална правна уредба

17.      Член 2 от Закона за лова на провинция Vorarlberg (Vorarlberger Gesetz über das Jagdwesen) в редакцията му, приложима към фактите по делото в главното производство(5), предвижда:

„Съдържание и упражняване на правото на лов

1)      Правото на лов представлява основанието за лов. То е свързано със собствеността върху недвижимия имот и включва правото да се стопанисва дивечът, да се ловува и да се придобива собствеността върху дивеча. […]“

18.      Член 20 от посочения закон гласи следното:

„Отдаване под наем на ловен район

1.      Отдаването под наем на ловен район може да се извърши чрез пряко договаряне, открит конкурс или публичен търг. При отдаването под наем на ловен район титулярите на правото на лов трябва да следят правото на лов да се упражнява в съответствие с принципите по член 3.

[…]

6.      Правителството на провинцията приема с наредба подробните разпоредби във връзка с процедурата за отдаване под наем на ловен район“.

19.      В съответствие с член 1 от Закона за събирането на такса за лова на провинция Vorarlberg (Vorarlberger Gesetz über die Erhebung einer Jagdabgabe)(6) за упражняването на правото на лов се заплаща такса. Съгласно член 2 от посочения закон тази такса се дължи от лицето, титуляр на правото на лов, а в случай на прехвърляне на ползването на наематели — от лицето, титуляр на правото на ползване на ловния район.

20.      Член 3 от посочения закон предвижда, че при отдаване под наем на ловни райони таксата се определя в зависимост от годишния наем, увеличен със стойността на допълнително договорените услуги, ако има такива. Разноските, свързани с опазването на дивеча, както и с нанесените при лова и от дивеча щети, не се разглеждат като допълнителни услуги.

21.      Съгласно член 4, параграф 1 от посочения закон за лицата с постоянно пребиваване в Австрия, за гражданите на Съюза, както и за приравнените на тях съгласно правото на Съюза физически или юридически лица таксата възлиза на 15 % от основата. В съответствие с член 4, параграф 2 от посочения закон за всички други лица таксата възлиза на 35 % от основата.

III – Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

22.      На 8 януари 2002 г. швейцарските граждани г-н Hengartner и г-н Gasser сключват договор за наем на ловен район в Австрия за срок от шест години (а именно от 1 април 2002 г. до 31 март 2008 г.).

23.      За осъществяване на ловната си дейност ищците в главното производство поддържат хижа на територията на провинция Vorarlberg. Там те се срещат редовно един път седмично, за да ловуват. Наели са хладилно помещение и месарница за продажбата на убития дивеч. Освен това те заплащат възнаграждение на две лица, изпълняващи функцията на пазачи на дивеча, и поемат разноските за храна на дивеча.

24.      С Решение на данъчната администрация на провинция Vorarlberg от 1 април 2007 г. ищците в главното производство са обложени с такса за лова в размер на 4 359,30 EUR, която представлява 35 % от основата на тази такса за ловния сезон от 1 април 2007 г. до 31 март 2008 г. Заинтересованите лица подават жалба по административен ред срещу това решение.

25.      С решение от 17 октомври 2007 г. посочената данъчна администрация отхвърля жалбата с мотива, че прилагането на по-високата ставка на таксата спрямо ищците в главното производство било законосъобразно. Тя посочва също така, че Споразумението ЕО—Швейцария не било приложимо за упражняването на право на лов и свързаните с него такси.

26.      Тогава, като се позовават по същество на нарушение на тяхното право на свободно установяване и право на равно третиране, г-н Hengartner и г-н Gasser сезират Verwaltungsgerichtshof. Те посочват, че подобно на риболова или земеделието ловът представлявал икономическа дейност, по-специално в случай на отстрелване на повече от 50 диви животни годишно и при продажбата на повече от един тон месо. Според тях в това отношение не било от особено значение да се установи дали въпросната дейност била източник на печалба, или не.

27.      При тези условия ищците в главното производство твърдят, че данъчната администрация на провинция Vorarlberg трябвало да приложи 15 % ставка на таксата, за да избегне забранена от правото на Съюза дискриминация, основана на гражданство.

28.      От своя страна данъчната администрация възразява, че ловът трябвало да се разглежда като спорт, който няма за цел трайното получаване на приходи и че в случая продажбата на месо от дивеч не се извършвала по занятие. Покупката на храна за дивеча и продажбата на месото от ищците в главното производство не представляват упражняване на икономическа дейност като самостоятелно заето лице.

29.      Verwaltungsgerichtshof посочва, че характерни за приложното поле на член 43 ЕО елементи били установяването и дейността като самостоятелно заето лице. Според него в конкретния случай съществуването на стабилно установяване за поне продължителен срок не е изключено и свързаните с независимия характер на дейността условия са изпълнени. Ето защо се поставя въпросът дали упражняването на право на лов представлява икономическа дейност, по-специално в случая, когато стопанската цел не е водеща. При все това намерението за получаване на печалба в рамките на разглежданите дейности, които според случая могат да се квалифицират като дейност като самостоятелно заето лице, би могло също така да представлява относимо обстоятелство.

30.      Запитващата юрисдикция, която има съмнения във връзка с тълкуването на правото на Съюза по този въпрос, решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Представлява ли ловът, при който титулярът на право на лов продава убития от него дивеч на територията на съответната държава, дейност като самостоятелно заето лице по смисъла на член 43 ЕО, дори когато с тази дейност като цяло не се цели реализирането на печалба?“

IV – Предложени на Съда отговори

31.      Според ищците в главното производство на преюдициалния въпрос трябва да се отговори по следния начин:

„Ловът представлява дейност като самостоятелно заето лице по смисъла на член 43 ЕО, дори когато от тази дейност като цяло не се извлича никаква печалба, по-специално, когато лицето, имащо право да ловува, продава убития дивеч в страната или извършва необходимите покупки (например храна за дивеча) в страната или ловува не по-малко от шест години (срок на договора за аренда) или още когато поддържа постоянни и трайни структури в друга държава членка (ловна хижа, хладилно помещение и пазачи на дивеча)“.

32.      Vorarlberger Landesregierung (правителството на провинция Vorarlberg) предлага на Съда да отговори на преюдициалния въпрос по следния начин:

„Дори когато титулярът на право на лов продава дивеча на територията на съответната държава, но не извлича печалба и ловува преди всичко за развлечение, а не със стопанска цел, ловът не представлява дейност като самостоятелно заето лице по смисъла на член 12 от приложение I към [споразумението]“.

33.      Австрийското правителство смята, че на поставения въпрос трябва да се отговори, както следва:

„Дори когато титулярът на право на лов продава дивеча на територията на съответната държава, но не извлича печалба и както личи от фактите в разглеждания случай, извършва тази дейност преди всичко за развлечение, а не със стопанска цел, ловът не представлява дейност като самостоятелно заето лице по смисъла на член 12 от приложение I към [Споразумението] във връзка с член 16 от същото споразумение и с член 43 ЕО“.

34.      Европейската комисия предлага да бъде постановено:

„Ловът в рамките на договор за наем на ловен район не представлява дейност по смисъла на член 43 ЕО, когато се осъществява за развлечение и продажбата на получения дивеч има само акцесорен характер“.

V –    Анализ

 A –     Приложимостта на член 43 ЕО

35.      Запитващата юрисдикция поставя преюдициалния въпрос, за да се установи дали и доколко упражняването на право на лов може да представлява дейност като самостоятелно заето лице по смисъла на член 43 ЕО, макар тази дейност да няма за цел реализирането на печалба.

36.      Ищците в главното производство и Комисията приемат това правно основание в писмените си становища. За сметка на това Vorarlberger Landesregierung и австрийското правителство смятат, че по-скоро следва да се тълкува Споразумението ЕО—Швейцария.

37.      Няма никакво съмнение, че швейцарските граждани като граждани на трета страна не могат да се позовават на член 43 ЕО, за да предявят правата си, произтичащи от тази разпоредба при положение като това по делото в главното производство(7).

38.      Тъй като г-н Hengartner и г-н Gasser са швейцарски граждани, техният случай не попада в приложното поле на член 43 ЕО. Следователно, що се отнася до спора в главното производство, въпросът дали упражняването на право на лов в рамките на договор за наем на ловен район представлява дейност по смисъла на член 43 ЕО не се поставя.

39.      Все пак остава да се установи дали Съдът е в състояние да даде на запитващата юрисдикция други полезни насоки за тълкуване.

40.      Струва ми се, че това е така. Предвид предоставените от запитващата юрисдикция достатъчно подробни сведения е уместно да се приеме, че преюдициалният въпрос се отнася не до свободата на установяване в рамките на Договора за ЕО, а до правата на „самостоятелно заетите лица“ по смисъла на член 12 от приложение I към Споразумението. Всъщност изглежда, че запитващата юрисдикция иска да установи по същество дали разпоредбите, свързани с правата на самостоятелно заетите лица в рамките на Споразумението, не допускат събирането в държава членка от наематели с швейцарско гражданство на такса като разглежданата по делото в главното производство, когато е приложена по-висока ставка от тази за гражданите на държавите членки.

 Б –     Споразумението

 1.     Общи положения относно Споразумението

41.      Съдът многократно е имал възможност да се произнесе във връзка с тълкуването на това споразумение, по-специално в Решение по дело Grimme(8).

42.      В посоченото решение Съдът най-напред отбелязва, че Споразумението ЕО—Швейцария е подписано след отхвърлянето от Конфедерация Швейцария на 6 декември 1992 г. на Споразумението за създаване на Европейското икономическо пространство от 2 май 1992 година (ОВ L 1, 1994 г., стр. 3; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 53, стр. 4, наричано по-нататък „Споразумението за ЕИП“) и че с отказа си тя не се е съгласила да участва в проекта за интегрирана икономическа общност с единен пазар, основана на общи правила между нейните членове, а е предпочела пътя на двустранните споразумения с Европейския съюз и с неговите държави членки в определени области(9).

43.      Предвид тези констатации Съдът достига до заключението, че Конфедерация Швейцария не се е присъединила към вътрешния пазар на Съюза и че поради това тълкуването на разпоредбите на правото на Съюза относно този вътрешен пазар не може автоматично да се приложи за тълкуването на Споразумението, освен ако не са налице изрични разпоредби в това отношение, предвидени в самото споразумение(10).

44.      Бих искал да напомня, че международният договор трябва да се тълкува не само в зависимост от начина, по който е формулиран, но и в светлината на своите цели. Член 31 от Виенската конвенция уточнява в това отношение, че договорът трябва да се тълкува добросъвестно, в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на термините на договора в техния контекст, а също така в духа на предмета и целите на договора(11).

45.      Поради това, що се отнася до Споразумението ЕО—Швейцария е важно да се напомни, че става въпрос за тълкуването на международен договор, сключен между Европейската общност и нейните държави членки и трета страна. Разбира се, има международни споразумения, в които като цел се обявява разширяването на съвкупността от основни свободи по отношение на третите страни или които предвиждат последваща перспектива за присъединяване към Съюза(12). В случая на сключеното с Конфедерация Швейцария споразумение това обаче не е така. Споразумението не се отнася до всички свободи и липсва перспективата за присъединяване. Ето защо Споразумението ЕО—Швейцария следва да се тълкува като класическо международно споразумение, тоест като се следва точно текстът на Споразумението, както се предвижда във Виенската конвенция(13). Поради това не ми се струва оправдано при тълкуването на разпоредбите на Споразумението да се прибягва до динамичен и телеологически подход.

46.      Освен това следва да се посочи, че макар Споразумението да обхваща множество области от правото на Съюза, от това неговият обхват не става по-малко ограничен поради конкретното естество на неговите разпоредби, както и поради наличието на разпоредби, чиято цел е да ограничат неговото материално приложно поле или действието му във времето(14), или да го пояснят, и които са непознати за правото на Съюза(15). Също така дори по силата на член 16, параграф 2 от посоченото споразумение практиката на Съда да е приложима, това препращане се отнася само до съдебната практика, предшестваща подписването на Споразумението на 21 юни 1999 г. Съгласно същата тази разпоредба всяка последваща съдебна практика се предоставя на вниманието на Конфедерация Швейцария и съвместният комитет — по искане на която и да е от договарящите страни — определя последиците от тази съдебна практика за съответната страна, която не е членка на Съюза.

47.      Именно с оглед на тези съображения следва да се анализира изложеният в преюдициалното запитване случай.

 2.     Разпоредбите на Споразумението относно правата на самостоятелно заетите лица

48.      Разпоредбите на Споразумението относно самостоятелно заетите лица са кратки. Глава III от приложение I съдържа пет члена. Най-общо член 12 от приложението се отнася единствено до условията за получаване на разрешение за пребиваване, приложими за самостоятелно заето лице, докато другите членове (13?16) се ограничават да внесат уточнения във връзка с това право. Въпросните разпоредби се отнасят само до физическите лица(16).

49.      Следва да се отбележи, че Споразумението се ограничава да признае на всяко самостоятелно заето лице право на влизане и на пребиваване, както и на не по-малко благоприятно третиране в приемащата страна от това, което е предоставено на нейните собствени граждани по отношение на достъпа до дейност като самостоятелно заето лице и нейното упражняване.

50.      Вследствие на това определението на гарантираните права, признати на самостоятелно заетите лица в Споразумението ЕО—Швейцария, е с определено по-тесен обхват в сравнение със свободата на установяване според Договора за ЕО по начина, по който се тълкува в практиката на Съда.

51.      В Споразумението ЕО—Швейцария се разглеждат само отделни данъчни въпроси. Наистина член 15, параграф 2 от приложение I към Споразумението препраща към член 9, параграф 2 от посоченото приложение. При все това посочените в него данъчни въпроси са свързани със социалното осигуряване и не се отнасят за таксите, свързани с упражняването на конкретни дейности като разглежданите по делото в главното производство(17). Разпоредбите на член 21 от Споразумението, отнасящи се до спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане, също не са относими към настоящото дело. Ето защо нито целите на Споразумението, нито сведенията, свързани с намерението на договарящите страни, могат да обосноват тълкуване на Споразумението в смисъл, че то съдържа задължение за недопускане на данъчна дискриминация по отношение на самостоятелно заетите лица в случай като този по делото в главното производство.

52.      Поради това, без в случая да се налага да се разглежда въпросът дали ловът би могъл да се счита за икономическа дейност като самостоятелно заето лице, и ако това е така, при какви условия, смятам, че признатите в Споразумението на самостоятелно заетите лица права се отнасят най-вече до условията за получаване на разрешение за пребиваване, както и до достъпа до дейност като самостоятелно заето лице и нейното упражняване, без да се допуска дискриминация. Във всички случаи от тези разпоредби не следва, че събирането на такса за наемането на ловни райони в Австрия, изчислена за гражданите на трети страни според по-висока ставка в сравнение с тази за гражданите на държавите членки, е несъвместимо с разпоредбите на Споразумението относно самостоятелно заетите лица.

53.      Поради това ми се струва, че членове 12 и 15 от приложение I допускат швейцарските граждани и гражданите на Съюза да бъдат подложени на различно данъчно третиране с оглед на спорната такса.

54.      Следва да се провери обаче дали такова третиране не противоречи на съдържащия се в Споразумението общ принцип за недопускане на дискриминация.

 3.     Принципът за недопускане на дискриминация в Споразумението

55.      В член 2 от Споразумението се прогласява забрана на дискриминацията, основана на гражданството. В този член се предвижда, че спрямо граждани на договаряща страна, които пребивават на законно основание на територията на друга договаряща страна, не се допуска дискриминация, основана на тяхното гражданство при прилагане на разпоредбите на приложения I—III към това споразумение и в съответствие с тези разпоредби.

56.      Тогава възниква въпросът дали тази забрана има аналогичен обхват като тази, предвидена в рамките на Договора за ЕО.

57.      Струва ми се, че недопускането на дискриминация в отношенията между Европейската общност и Конфедерация Швейцария е с относително значение при сегашното състояние на приложимата правна уредба и няма същото измерение както в отношенията в Съюза или в Европейското икономическо пространство. В това отношение следва да се напомни, че член 12 ЕО, точно както и член 4 от Споразумението за ЕИП, забранява каквато и да е дискриминация, основана на гражданство в съответното им приложно поле. Споразумението ЕО—Швейцария също така съдържа принципа за недопускане на дискриминация, но го излага по ограничителен и условен начин.

58.      Освен това седемте отделни споразумения, които уреждат отношенията между Европейската общност и Конфедерация Швейцария, имат ясно изразен секторен характер(18). Тези споразумения са договорени по едно и също време, но поотделно. Нито тяхната структура, нито целите им са еднакви. Що се отнася до принципа за равно третиране, съответните разпоредби на тези седем споразумения, доколкото съществуват, не са еднакви както от гледна точка на тяхното съдържание, така и на техния обхват(19).

59.      Освен това по отношение на облагането на лова следва да се посочи, че приложимото в поне две от договарящите страни законодателство, а именно в Република Австрия и Конфедерация Швейцария, изглежда изхожда от идеята, че принципът за недопускане на дискриминация не се прилага в тази област(20).

60.      Поради това принципът за недопускане на дискриминация, по начина, предвиден в Споразумението и тълкуван в съответствие с Виенската конвенция, сам по себе си не е пречка за съществуването на въпросните разпоредби, предвиждащи събирането на такса с по-висок размер от швейцарските граждани при наемането на ловни райони в Австрия.

 4.     Обхватът на правата на лицата, получаващи услуги в рамките на Споразумението

61.      От преюдициалното запитване е видно, че пред националната администрация е направено позоваване на разпоредбите, свързани със свободното предоставяне на услуги. Струва ми се, че за да завърша анализа, е необходимо да разгледам и този аспект.

62.      Всъщност Съдът вече е имал повод да разгледа правната квалификация на подобен случай в Решение по дело Jägerskiöld(21). Това дело се отнася до предоставянето на право на риболов и издаването на разрешения за тази цел. Съдът установява, че дейността, състояща се в предоставяне на разположение на трети лица срещу възнаграждение и при определени условия на водоем с цел риболов, представлява предоставяне на услуги, като, ако последното е трансгранично, то попада в обхвата на член 59 и сл. от Договора за ЕО (понастоящем след изменение член 49 ЕО и сл.). Съдът се произнася също така във връзка с приложимостта на останалите, предвидени в Договора, свободи. Той уточнява, че фактът, че правото на риболов или съответните разрешения се удостоверяват с документи, които като такива могат да бъдат предмет на търговия, не е достатъчен, за да попаднат те в приложното поле на свързаните със свободното движение на стоки разпоредби на Договора.

63.      Струва ми се, че тази съдебна практика е приложима и при наемането на ловен район.

64.      Поради това дейността, която се състои в предоставяне на разположение на трето лице срещу възнаграждение и при определени условия на район за лов, представлява предоставяне на услуги, като, ако последното е трансгранично, то попада в приложното поле на свободното предоставяне на услуги.

65.      При все това в конкретния случай г-н Hengartner и г-н Gasser не са лица, предоставящи услуги, а получаващи услуги. Поради това следва да се разгледа тълкуването на конкретните разпоредби, свързани с предвидените в Споразумението права на лицата, получаващи услуги.

66.      Безспорно е, че дори Споразумението да обхваща свободното предоставяне на услуги, неговият обхват не е еднакъв с този на съответните разпоредби в Договора за ЕО.

67.      В Решение по дело Grimme, посочено по-горе, Съдът подчертава, че според член 1, буква б) от Споразумението целта на Споразумението е да се улесни предоставянето на услуги на територията на договарящите страни, и по-специално да се либерализира предоставянето на краткотрайни услуги(22). Съдът обаче добавя, че правото на предоставяне на услуги на територията на друга договаряща страна е ограничено от член 5, параграф 1 от Споразумението и от член 17, буква а) от приложение І към него до 90 дни действителна работа за една календарна година. Според член 19 от посоченото приложение І през този период приемащата държава не може да наложи на тези лица, които предоставят услуги, по-малко благоприятни условия от тези, предвидени за собствените ѝ граждани, в съответствие с разпоредбите на приложения І—ІІІ към Споразумението(23).

68.      Що се отнася до получаващите услуги лица, гарантираните им от Споразумението права се отнасят главно до правото на пребиваване. Предвидено е, че лицата, които получават услуги, не се нуждаят от разрешение за пребиваване за период на пребиваване от три месеца или по-малко. За период, който превишава три месеца, получаващите услуги лица се ползват от разрешение за пребиваване, чиято продължителност е равна на тази на услугата. В това отношение бих искал да напомня, че с член 2 от Споразумението не се забранява каквато и да е дискриминация, основана на гражданството, а само дискриминацията „при прилагане на разпоредбите на приложения I, II и III към настоящото споразумение и в съответствие с тези разпоредби“.

69.      В Споразумението ЕО—Швейцария липсват указания за това, че неговата цел е да осигури равно данъчно третиране, що се отнася до таксите, събирани за услуги като отдаването под наем на ловен район. Следва да се напомни, че забрана за всякакво дискриминационно определяне на такса в рамките на търговията на услуги не е изрично предвидена нито в Общото споразумение по търговията с услуги (GATS)(24), нито в учредителните договори на Съюза, за разлика от онова, което е валидно за търговията със стоки(25).

70.      При липсата на изрична разпоредба, забраняваща всякаква данъчна дискриминация по отношение на гражданите на други договарящи страни в рамките на Споразумението ЕО—Швейцария, такава забрана може да се допусне само ако тя е обоснована с оглед тълкуването на правата, гарантирани от другите разпоредби на посоченото споразумение. В Съюза това следва от разпоредбите, свързани с основните свободи.

71.      Що се отнася до Споразумението, то би могло да не допуска такса или еднократно платима сума, с която се облагат получаващите услуги лица при получаването на разрешение за пребиваване, чийто размер надвишава без обективно основание предвидената за гражданите на съответната държава тарифа за предоставяне на удостоверителни документи при общо взето сравнимо положение. Според мен такава тясно свързана с правата, гарантирани от Споразумението, такса има опасност пряко да наруши правата, които то предвижда в полза на лицата, получаващи услуги(26). Разглежданата по делото в главното производство такса обаче е от съвсем друго естество.

72.      С цел изчерпателност бих добавил все пак, че дискриминационно третиране на пребиваващи на законно основание в Съюза физически лица, граждани на трети страни, само поради тяхното гражданство, в случаи, които освен това са напълно сравними, съвсем не изглежда съвместимо с идеала за равенство пред закона на всички физически лица. Смятам, че дискриминация от този вид би трябвало да бъде изключена въз основа на конституционните ни ценности. Такава пряка дискриминация спрямо получаващи услуги чужди граждани би могла евентуално да бъде разбрана в страна в несигурно икономическо положение, страдаща от липса на чуждестранна валута, но не и в Съюза. Поради това със съжаление трябва да установя, че в сегашното състояние на правото на Съюза този идеал не е постигнат по отношение на гражданите на трети страни.

73.      Изводът е, че разпоредбите на Споразумението относно получаващите услуги лица допускат швейцарски гражданин да бъде третиран различно като получаващо услуги лице с оглед на събирането на такса, заплащана на основание наемането на ловен район при обстоятелства като тези по делото в главното производство.

VI – Заключение

74.      Предвид изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на Verwaltungsgerichtshof, както следва:

„Член 43 ЕО не е приложим при обстоятелства като тези по делото в главното производство.

Разпоредбите на Споразумението между Европейската общност и нейните държави членки, от една страна, и Конфедерация Швейцария, от друга страна, относно свободното движение на хора, подписано в Люксембург на 21 юни 1999 г. допускат прилагането на национални разпоредби като тези по делото в главното производство, които водят до прилагане на по-висока ставка за швейцарските граждани в сравнение с тази за гражданите на Европейския съюз при събирането на такса, заплащана за упражняването на право на лов“.

1 – Език на оригиналния текст: френски.

2 – ОВ L 114, 2002 г., стр. 6; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 74, стр. 97 и поправки в ОВ L 353, 31.12.2009 г., стр. 71 и ОВ L 19, 23.1.2010 г., стр. 11.

3 – Сборник договори на Организацията на обединените нации, том 1155, стр. 331.

4 – Седемте споразумения се отнасят до свободното движение на хора, въздушния транспорт, железопътния и автомобилния превоз на стоки и пътници, търговията със селскостопански продукти, взаимното признаване по отношение на оценка за съответствие, някои аспекти на държавните поръчки, както и научното и технологичното сътрудничество. Вж. Решение 2002/309/ЕО, Евратом на Съвета и на Комисията относно Споразумение за научно и технологично сътрудничество от 4 април 2002 година за сключване на седем споразумения с Швейцарската конфедерация (ОВ L 114, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 27, стр. 25 и поправки в ОВ L 353, 31.12.2009 г., стр. 71 и ОВ L 19, 23.1.2010 г., стр. 11).

5 – LGBl. 32/1988, впоследствие изменен.

6 – LGBl. 28/2003.

7 – Вж. по-специално Решение от 25 юни 1992 г. по дело Ferrer Laderer (C-147/91, Recueil, стр. I-4097, точка 7) и Решение от 29 октомври 1998 г. по дело Awoyemi (C-230/97, Recueil, стр. I-6781, точка 29).

8 – Решение от 12 ноември 2009 г. (C-351/08, все още непубликувано в Сборника). Вж. също така Решение от 22 декември 2008 г. по дело Stamm и Hauser (C-13/08, Сборник, стр. I-11087), както и Решение от 11 февруари 2010 г. по дело Fokus Invest (C-541/08, все още непубликувано в Сборника). По всички тези дела Съдът се произнася без представяне на заключение от генерален адвокат.

9 – Вж. в този смисъл Решение по дело Grimme, посочено по-горе (точка 27) и Решение по дело Fokus Invest, посочено по-горе (точка 27).

10 – Вж. в този смисъл Решение по дело Grimme, посочено по-горе (точки 27 и 29, както и цитираната съдебна практика).

11 – Вж. по-специално Решение от 2 март 1999 г. по дело Eddline El-Yassini (C-416/96, Recueil, стр. I-1209, точка 47).

12 – Като Споразумението за ЕИП или Споразумението за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, подписано на 12 септември 1963 г. в Анкара от Република Турция, от една страна, както и от държавите — членки на ЕИО и Общността, от друга страна, което е сключено, одобрено и потвърдено от името на последната с Решение 64/732/ЕИО на Съвета от 23 декември 1963 г. (ОВ 217, 1964 г., стр. 3685, наричано по-нататък „Споразумението за асоцииране ЕИО—Турция“).

13 – Според Borghi, A. La libre circulation des personnes entre la Suisse et l’UE.. Interuniversitaires Suisses 2010, p. 2, това схващане се поддържа единодушно в правната теория.

14 – Що се отнася например до предоставящите услуги лица, вж. член 17 и сл. от приложение І към същото споразумение.

15 – Вж. по-специално клаузите за недопускане на дискриминация в седемте споразумения (вж. бележка под линия 19 от настоящото заключение).

16 – В Решение по дело Fokus Invest, посочено по-горе, Съдът потвърждава, че целите на Споразумението, определени в член 1 от същото, са установени съгласно текста на същата разпоредба в полза на гражданите на държавите членки и на Конфедерация Швейцария и следователно в полза на физическите лица, както и че визираните от Споразумението категории лица, граждани на държавите членки и на Швейцария, с изключение на лицата, които предоставят и които получават услуги, предполагат по естеството си, че става въпрос за физически лица (вж. в този смисъл посочените по-горе Решение по дело Grimme, точки 33 и 34, както и Решение по дело Fokus Invest, точка 29).

17 – Член 9, параграф 2 предвижда, че заето лице и членовете на неговото семейство по член 3 от приложението се ползват от същите данъчни облекчения и социални обезщетения като тези за местните заети лица и членовете на техните семейства. Следва да се поясни, че съдържащото се в този член понятие „данъчни облекчения и социални обезщетения“ се основава на член 7, параграф 2 от Регламент (ЕИО) №°1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в Общността (ОВ L 257, стр. 2, Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 11).

18 – Вж. бележка под линия 4 от настоящото заключение.

19 – Що се отнася до принципа за недопускане на дискриминация в другите споразумения (посочени в бележка под линия 4 от настоящото заключение), вж. по-специално членове 3 и 23 от Споразумението за въздушен транспорт; членове 1, 17, 20, 27, 28, 32, 38, 40 и 52 от Споразумението за железопътния и автомобилен превоз на стоки и пътници, както и членове 3, 4 и 6 от Споразумението за някои аспекти на държавните поръчки.

20 – Така ответникът в главното производство прилага към писменото си становище Решението от 17 октомври 2007 г., прието от националните органи (посочено в точка 25 от настоящото заключение) и което е предмет на иска в главното производство. В това решение австрийските органи се позовават по-специално на разпоредбите, приложими в Швейцария. От тези сведения изглежда следва, че съответната правна уредба третира по различен начин не само швейцарските и чуждите граждани, но и швейцарски граждани в замисимост от техния кантон на произход. Следователно някои договарящи страни са сметнали, че не е необходимо да внасят изменение в националните си разпоредби в това отношение, така че практиката на договарящите страни не съответства на предложеното от ищците в главното производство тълкуване.

21 – Решение от 21 октомври 1999 г. (C-97/98, Recueil, стр. I-7319).

22 – Решение по дело Grimme, посочено по-горе (точка 40).

23 – Решение по дело Grimme, посочено по-горе (точка 42).

24 – Вж. Решение 94/800/ЕО от 22 декември 1994 година относно сключването от името на Европейската общност, що се отнася до въпроси от нейната компетентност, на споразуменията, постигнати на Уругвайския кръг на многостранните преговори (1986—1994) (ОВ L 336, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 10, стр. 3), с което Съветът одобрява Споразумението за създаване на Световната търговска организация, както и споразуменията, намиращи се в приложения 1—3 към това споразумение, сред които е и GATS. Член XIV от GATS изключва някои данъчни мерки от приложното поле на предвидените в това споразумение общи задължения.

25 – Вж. член III:2 от ГАТТ, член 90 ЕО и член 14 от Споразумението за ЕИП.

26 – Съдът вече се е произнасял във връзка с донякъде сходно положение в рамките на друго споразумение, а именно посоченото по-горе споразумение за асоцииране; Решение от 17 септември 2009 г. по дело Sahin (C-242/06, все още непубликувано в Сборника, точка 75), в конкретния случай на клауза „standstill“ включена в член 13 от Решение на Съвета за асоцииране № 1/80, от 19 септември 1980 г. относно развитието на асоциирането.