Available languages

Taxonomy tags

Info

References in this case

Share

Highlight in text

Go

Дело C-172/08

Pontina Ambiente Srl

срещу

Regione Lazio

(Преюдициално запитване, отправено от Commissione tributaria provinciale di Roma)

„Околна среда — Директива 1999/31/ЕО — Член 10 — Специален данък за депонирането на твърди отпадъци — Оператор на депо като задължено по този данък лице — Експлоатационни разходи на депото — Директива 2000/35/ЕО — Лихви за забава“

Резюме на решението

1.        Околна среда — Отпадъци — Депониране на отпадъци — Директива 1999/31 — Принцип „замърсителят плаща“

(член 10 от Директива 1999/31 на Съвета)

2.        Сближаване на законодателствата — Борба със забавяне на плащане по търговските сделки — Директива 2000/35 — Приложно поле

(член 1, член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2000/35 на Европейския парламент и на Съвета)

1.        Член 10 от Директива 1999/31 относно депонирането на отпадъци, изменена с Регламент № 1882/2003, трябва да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна уредба, която налага на оператора на площадка за депониране данък, който да му се възстанови от депониралия отпадъци местен орган, и която предвижда да му се наложат парични санкции в случай на просрочено плащане на данъка, при условие обаче тази правна уредба да се съпътства от мерки, целящи да гарантират действително възстановяване на посочения данък в кратък срок и отразяване в цената, платима от местния орган на оператора, на всички разходи, свързани със събирането, и по-специално произтичащи от просроченото плащане на сумите, дължими на това основание от местния орган на оператора, включително евентуално наложените му парични санкции поради тази забава. Националният съд следва да установи дали тези условия са изпълнени.

Всъщност ако операторът се обремени с такива разходи, той ще трябва да поеме разходи, свързани с обезвреждането на отпадъци, без да ги е генерирал, осигурявайки единствено обезвреждането им в рамките на дейността си по предоставяне на услуги.

(вж. точки 38 и 41; точка 1 от диспозитива)

2.        Член 1, член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2000/35 относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки трябва да се тълкуват в смисъл, че сумите, дължими на оператора на площадка за депониране от страна на местен орган, депонирал отпадъци, каквито са дължимите за възстановяването на данък суми, попадат в приложното поле на посочената директива, както и че при това положение държавите членки трябва в съответствие с член 3 от нея да следят на оператора да се начисляват лихви в случай на просрочено плащане на споменатите суми, дължащо се на местния орган.

(вж. точка 48; точка 2 от диспозитива)







РЕШЕНИЕ НА СЪДА (втори състав)

25 февруари 2010 година(*)

„Околна среда — Директива 1999/31/ЕО — Член 10 — Специален данък за депонирането на твърди отпадъци — Оператор на депо като задължено по този данък лице — Експлоатационни разходи на депото — Директива 2000/35/ЕО — Лихви за забава“

По дело C-172/08

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 234 ЕО от Commissione tributaria provinciale di Roma (Италия) с акт от 1 април 2008 г., постъпил в Съда на 25 април 2008 г., в рамките на производство по дело

Pontina Ambiente Srl

срещу

Regione Lazio

СЪДЪТ (втори състав),

състоящ се от: г-жа C. Toader, председател на осми състав, изпълняваща длъжността председател на втори състав, г-н C. W. A. Timmermans, г-н K. Schiemann, г-н P. Kūris (докладчик) и г-н L. Bay Larsen, съдии,

генерален адвокат: г-жа E. Sharpston,

секретар: г-жа R. Şereş, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 4 юни 2009 г.,

като има предвид становищата, представени:

–        за Pontina Ambiente Srl, от г-н F. Zadotti, ragioniere, и от адв. A. Presutti, avvocato,

–        за италианското правителство, от г-жа I. Bruni, в качеството на представител, подпомагана от г-н G. De Bellis, avvocato dello Stato,

–        за Комисията на Европейските общности, от г-н A. Aresu и г-н J.-B. Laignelot, в качеството на представители,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 17 септември 2009 г.,

постанови настоящото

Решение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 12 ЕО, 14 ЕО, 43 ЕО и 46 ЕО, на член 10 от Директива 1999/31/ЕО на Съвета от 26 април 1999 година относно депонирането на отпадъци (ОВ L 182, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 5, стр. 94), изменена с Регламент (ЕО) № 1882/2003 на Европейския парламент и на Съвета от 29 септември 2003 година (ОВ L 284, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 4, стр. 213, наричана по-нататък „Директива 1999/31“), както и на Директива 2000/35/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 юни 2000 година относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки (ОВ L 200, стр. 35; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 226).

2        Запитването е направено в рамките на спор между Pontina Ambiente Srl (наричано по-нататък „Pontina Ambiente“) и Regione Lazio във връзка с два ревизионни акта, с които се установява просрочено внасяне от страна на Pontina Ambiente на специалния данък за депониране на твърди отпадъци за третото и четвъртото тримесечие на 2004 г., и във връзка с наложените му санкции и начислените му лихви.

 Правна уредба

 Правна уредба на ЕС

3        Съображение 29 от Директива 1999/31 гласи следното:

„[К]ато има предвид, че трябва да се вземат мерки, за да се гарантира исканата цена за [обезвреждането на отпадъци чрез депониране] […] да се определи така, че да покрие всички разходи по изграждането и експлоатацията на депото, включително, доколкото е възможно, [финансовото обезпечение] или [негов] еквивалент, ко[е]то операторът трябва да осигури, както и разходите за закриването на депа, включително и необходимото управление след закриването“.

4        Член 1, параграф 1 от Директива 1999/31 предвижда:

„С оглед изпълнението на изискванията на Директива 75/442/ЕИО [на Съвета от 15 юли 1975 година относно отпадъците (ОВ L 194, стр. 39), изменена с Решение 96/350/ЕО на Комисията от 24 май 1996 година (ОВ L 135, стр. 32, наричана по-нататък „Директива 75/442“)], и по-специално членове 3 и 4 от нея, настоящата директива има за цел чрез строги експлоатационни и технически изисквания относно отпадъците и депата да предвиди мерки, процедури и насоки за предотвратяване или ограничаване, доколкото е възможно, на отрицателното въздействие върху околната среда, и по-специално замърсяването на повърхностните, на подземните води, почвата, въздуха, общо на околната среда, включително парниковия ефект, както и всеки произтичащ от това риск за здравето на човека, през целия жизнен цикъл на депото.“

5        Съгласно член 2 от Директива 1999/31:

„По смисъла на настоящата директива:

[…]

л)      „оператор“ е всяко физическо или юридическо лице, което отговаря за депата съгласно вътрешното законодателство на държавата членка, където се намират депата; те могат да бъдат различни от фазите на подготовката до полагането на последващи грижи;

[…]

н)      „притежател“ е производителят на отпадъци или физическото или юридическото лице, което е техен собственик;

[…]“

6        Член 10 от Директива 1999/31 гласи:

„Държавите членки приемат необходимите мерки, за да може общите разходи за инсталацията и експлоатацията на депо, включително, доколкото е възможно, разходите за [финансовото обезпечение] или [неговия] еквивалент, посочен[и] в член 8, буква а), iv), както и предвидените разходи за закриването на площадката и на нейната поддръжка след закриването за период най-малко от тридесет години да бъдат покрити от изискваната от оператора цена за [обезвреждането] на всеки вид отпадъци в това депо. [При спазване на] изискванията на Директива 90/313/ЕИО на Съвета от 7 юни 1990 г. за свободния достъп до информация в областта на околната среда [ОВ L 158, стр. 56], държавите членки трябва да осигурят прозрачност на процеса на събиране и използване на всяка информация за необходимите разходи.“

7        Член 3, параграф 1, буква а) от Директива 75/442 гласи следното:

„Държавите членки предприемат необходими мерки за насърчаване:

а)      първо — предотвратяването или намаляването на генерирането на отпадъци […]“ [неофициален превод].

8        Член 1 от Директива 2000/35 предвижда, че нейните разпоредби се прилагат за всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки.

9        Съгласно член 2, точка 1 от Директива 2000/35 „търговска сделка“ е „всяка сделка между предприятия или между предприятия и държавни органи, която води до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение“.

10      Член 3 от Директива 2000/35, озаглавен „Лихва за забава за плащане“, по-специално предвижда, че държавите членки следят за това при забава да се начисляват лихви, които кредиторът има право да изисква, ако е изпълнил договорните и законовите си задължения и не е получил плащане в срок, освен ако длъжникът не носи отговорност за забавата.

 Национална правна уредба

11      За да способства да се намали генерирането на отпадъци, както и да се оползотворяват отпадъците, суровините и енергията, член 3, параграф 24 от Закон № 549 от 28 декември 1995 г. за приемането на мерки за подобряване управлението на държавните финансови средства (обикновена притурка към GURI, бр. 302, 29.12.1995 г., наричан по-нататък „Закон № 549/95“) въвежда специален данък за депонирането на твърди отпадъци.

12      По силата на член 3, параграф 25 от Закон № 549/95 депонирането на твърди отпадъци е юридическото събитие, което поражда задължението за плащане на този данък.

13      От член 3, параграф 26 от Закон № 549/95 следва, че задължено по този данък лице е операторът на предприятие за окончателно съхраняване, който е задължен на свой ред да начислява данъка на съответната община, която депонира отпадъците.

14      Член 3, параграф 27 от Закон № 549/95 предвижда, че специалният данък за депониране на твърди отпадъци се дължи на областите.

15      Съгласно член 3, параграфи 28 и 29 от Закон № 549/95 дължимата сума се определя от количеството депонирани отпадъци в килограми, умножено с размера на данъка и с коефициент за корекция, отчитащ специфичното тегло, свойствата и условията на депониране на отпадъците.

16      Член 3, параграф 31 от Закон № 549/95 предвижда парична санкция за пълно, частично или просрочено внасяне на данъка, която може да достигне 400 % от неговия размер за съответната извършена операция.

17      Член 1, параграф 1 и член 2, буква а) от Законодателен декрет № 231 от 9 октомври 2002 г. за транспониране на Директива 2000/35 относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки (GURI, бр. 249, 23.10.2002 г., стр. 16) по същество възпроизвеждат текстовете на член 1 и на член 2, точка 1 от посочената директива.

 Спорът по главното производство и преюдициалните въпроси

18      Pontina Ambiente, със седалище в Рим, събира и обезврежда отпадъци. Дейността му се състои по-специално в събиране на твърди отпадъци в предвидено за целта депо от различни общини в Regione Lazio, в съхранението, преработването на отпадъците с оглед на получаването на производни продукти и компост, както и в намаляването на обема им.

19      По силата на Закон № 549/95 и на областния закон за прилагането му Pontina Ambiente е задължено всяко тримесечие да внася в Regione Lazio специалния данък за депониране на твърди отпадъци не по-късно от един месец след изтичането на календарното тримесечие, в което са извършени съответните операции по депониране. Pontina Ambiente е задължено на свой ред да начисли посочения данък на общините, от които постъпват отпадъци в депото.

20      Посоченото дружество внася със забава данъка за третото и четвъртото тримесечие на 2004 г., поради което през октомври 2006 г. компетентните органи на Regione Lazio му издават два ревизионни акта и едновременно с това му налагат парични санкции по член 3, параграф 31 от Закон № 549/95.

21      На 4 януари 2007 г. Pontina Ambiente сезира Commissione tributaria provinciale di Roma с искане за отмяна на наложените от Regione Lazio мерки.

22      Pontina Ambiente оспорва разпоредбите на Закон № 549/95, доколкото определят оператора на депото като задължено за внасяне на разглеждания данък лице. Дружеството оспорва и санкциите, които са му наложени поради просроченото плащане на данъка на Regione Lazio, макар то всъщност да се дължи на съответните общини. То е недоволно от обстоятелството, че плащането на данъка от оператора на депото не е обвързано от заплащането на получената услуга от съответните общини и че за тях няма предвидена санкция.

23      Посоченото дружество по-специално сочи несъвместимостта на някои от правилата за прилагане на разглеждания данък във връзка с определянето на данъчнозадълженото лице и със санкционния режим при просроченото му внасяне с правото на ЕС, и по-точно с членове 12 ЕО, 14 ЕО, 43 ЕО, 46 ЕО, с член 10 от Директива 1999/31 и с релевантните разпоредби на Директива 2000/35.

24      Като счита, че е възможно формулираните от Pontina Ambiente оплаквания да бъдат основателни, Commissione tributaria provinciale di Roma решава следното:

„Като се има предвид, че съгласно възприетото от данъчната администрация тълкуване и безспорното буквално съдържание на тази разпоредба член 3, параграфи 26 и 31 от Закон № 549/95 […] би могъл да е в противоречие с членове 12 [ЕО], 14 [ЕО], 43 [ЕО] и 46 [ЕО], както и с член 10 от Директива 1999/31 […] и със съображения [7, 10, 16 и 19] […] от Директива 2000/35 […], и следователно като се има предвид обстоятелството,че възниква проблем във връзка със съвместимостта с общностния правов ред на посочената по-горе вътрешноправна норма, спира настоящото производство и изпълнението на ревизионните актове и препраща проблема за разрешаване от Съда […] в рамките на определената му компетентност“.

 По преюдициалното запитване

 По допустимостта на преюдициалното запитване и формулирането на въпросите

25      Комисията на Европейските общности изпитва съмнения относно допустимостта на преюдициалното запитване, доколкото, от една страна, запитващата юрисдикция не формулира изрично въпрос, а от друга страна, това запитване цели Съдът да се произнесе относно съвместимостта на националния закон с правото на ЕС.

26      Допълнително италианското правителство и Комисията отбелязват, че актът за преюдициално запитване не съдържа никакви данни, позволяващи да се установи по какви съображения преюдициалното запитване визира членове 12 ЕО, 14 ЕО, 43 ЕО и 46 ЕО.

27      Следва да се напомни, от една страна, че макар в рамките на преюдициалното производство да не е компетентен да се произнася по въпроса за съответствието на национални мерки с правото на ЕС, Съдът може да предостави на националната юрисдикция всички насоки за тълкуване на правото на ЕС, които да ѝ позволят да прецени това съответствие при решаване на делото, с което е сезирана (Решение от 16 юли 2009 г. по дело Futura Immobiliare и др., C-254/08, все още непубликувано в Сборника, точка 28 и цитираната съдебна практика).

28      От друга страна, следва да бъде установено, че макар запитващата юрисдикция да не е формулирала изрично въпрос, тя все пак е предоставила достатъчно данни както относно фактическите, така и относно правните обстоятелства, характеризиращи спора по главното производство, които позволяват на Съда да се запознае с предмета на нейното искане и да ѝ предостави тълкуване на релевантните разпоредби на правото на ЕС, което може да бъде полезно за разрешаването на посочения спор.

29      Това е така във връзка с член 10 от Директива 1999/31 и с Директива 2000/35. За сметка на това актът за преюдициално запитване не дава никакво обяснение каква е релевантността на преюдициалното запитване, доколкото същото визира членове 12 ЕО, 14 ЕО, 43 ЕО и 46 ЕО. По-специално в него не се уточнява по какъв начин тези членове биха могли да намерят приложение към описаното в него положение, което, както отбелязва в точки 35—38 от своето заключение генералният адвокат, се явява изцяло вътрешно за една-единствена държава членка и не се отличава с нито едно обстоятелство, което да го превръща в трансгранично положение.

30      При тези условия следва да бъде установено, че преюдициалното запитване е допустимо, освен доколкото визира членове 12 ЕО, 14 ЕО, 43 ЕО и 46 ЕО.

31      От указанията, предоставени от запитващата юрисдикция, може да се направи извод, че преюдициалното запитване се отнася до следните въпроси:

1)      Трябва ли член 10 от Директива 1999/31 да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която операторът на площадка за депониране е задължено по специален данък за депониране на твърди отпадъци лице, като посоченият данък трябва да му бъде възстановен от общината, депонирала отпадъците, и която уредба предвижда парични санкции за него при просрочено плащане на този данък, без обаче да изисква в определен срок посочената община да възстанови размера на данъка на оператора и при забавено възстановяване да поеме всички разходи, възникнали от нейната забава, включително размера на наложените на посочения оператор парични санкции?

2)      Трябва ли Директива 2000/35 да се тълкува в смисъл, че сумите, дължими на оператора на площадка за депониране от община, депонирала отпадъци, каквито са дължимите суми на основание възстановяването на данък, попадат в приложното поле на посочената директива и при това положение в съответствие с член 3 от нея държавите членки трябва да следят за това при просрочено плащане на споменатите суми да се начисляват лихви?

 По съществото на спора

 По първия въпрос

32      По силата на член 10 от Директива 1999/31 държавите членки приемат необходимите мерки общите разходи за инсталацията и експлоатацията на площадка за депо да се покриват от изискваната от оператора на такава площадка цена за обезвреждането на всеки вид отпадъци в това депо.

33      Както генералният адвокат посочва в точка 49 от своето заключение, член 10 от Директива 1999/31 не налага на държавите членки определен метод във връзка с финансирането на разходите на депата. Следователно в действащото право на ЕС, доколкото липсва правна уредба, приета на основание на член 175 ЕО, която да налага на държавите членки точно определен метод за финансирането на тези разходите, по избор на съответната държава членка това финансиране може безразлично да се осигури чрез данък, такса или по какъвто и да е друг ред (вж. по аналогия Решение по дело Futura Immobiliare и др., посочено по-горе, точка 48).

34      Оттук следва, че член 10 от Директива 1999/31 допуска въвеждането от държава членка на данък върху депонираните отпадъци, който трябва да се плаща от оператора на площадка за депониране и впоследствие да се начислява на притежателя на отпадъците, който ги е депонирал. Посоченият член допуска също налагането на санкции на оператора, който плаща посочения данък след изтичане на определения срок, тъй като въвеждането на такива санкции, както и определянето на задълженото по този данък лице попадат в компетентността само на държавите членки.

35      Видно и от съображение 29 от Директива 1999/31, член 10 от нея обаче изисква държавите членки да вземат мерки, за да се гарантира исканата цена за обезвреждането на отпадъци чрез депонирането им да се определи така, че да покрие всички разходи по изграждането и експлоатацията на депото.

36      Това изискване е израз на принципа „замърсителят плаща“, който в съответствие с позицията на Съда във връзка с Директива 75/442 и с Директива 2006/12/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно отпадъците (ОВ L 114, стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 16, стр. 45) налага разходите по обезвреждане на отпадъците да се поемат от техните притежатели (вж. Решение от 7 септември 2004 г. по дело Van de Walle и др., C-1/03, Recueil, стр. I-7613, точка 57, Решение от 24 юни 2008 г. по дело Commune de Mesquer, C-188/07, Сборник, стр. I-4501, точка 71, както и Решение по дело Futura Immobiliare и др. посочено по-горе, точки 44 и 45 и цитираната съдебна практика). Това изискване се вписва в целта на Директива 1999/31, която съгласно член 1, параграф 1 е да се изпълнят изискванията на Директива 75/442, и по-специално на член 3 от нея, който налага на държавите членки включително да предприемат необходими мерки за насърчаване предотвратяването или намаляването на генерирането на отпадъци.

37      Оттук по-специално следва, че независимо от националните норми, които уреждат площадките за депониране, те трябва да гарантират, че притежателите, които депонират отпадъци за обезвреждане, действително ще поемат всички експлоатационни разходи на площадката.

38      Следователно държавата членка може да въведе данък върху отпадъците, който да се плаща от оператора на площадка за депониране и да му се възстановява от общините, които депонират отпадъци, при условие че този данъчен режим се съпътства от мерки, целящи да гарантират действителното възстановяване на данъка в кратък срок, за да не се обременява посоченият оператор с прекомерни експлоатационни разходи, свързани с просрочени плащания от страна на споменатите общини, с което да се накърни принципът „замърсителят плаща“. Всъщност ако операторът се обремени с такива разходи, той ще трябва да поеме разходи, свързани с обезвреждането на отпадъци, без да ги е генерирал, осигурявайки единствено обезвреждането им в рамките на дейността си по предоставяне на услуги.

39      При всички положения също както разглежданият по главното производство данък, изчисляван въз основа на депонираното количество отпадъци, представлява експлоатационен разход по смисъла на член 10 от Директива 1999/31, който да се включи в цената, платима на оператора на площадка за депониране, от притежателя, който депонира отпадъци, всички разходи, свързани със събирането на суми, дължими на оператора на посоченото основание от притежателя, и по-специално разходите, произтичащи от забавата в плащането на споменатите суми, включително евентуалните разходи във връзка с избягването на парична санкция, трябва да се отразят в посочената цена, за да се отговори на изискванията на член 10 от Директива 1999/31.

40      Същото се отнася за паричните санкции, наложени на оператора на площадка за депониране поради просроченото плащане на такъв данък, когато забавата се дължи на забавата на притежателя на отпадъците да възстанови сумите, дължими за посочения данък, което следва да се установи от националната юрисдикция.

41      Предвид изложеното по-горе на първия въпрос следва да се отговори, че член 10 от Директива 1999/31 трябва да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която налага на оператора на площадка за депониране данък, който да му се възстанови от депониралия отпадъци местен орган, и която предвижда да му се наложат парични санкции в случай на просрочено плащане на данъка, при условие обаче тази правна уредба да се съпътства от мерки, целящи да гарантират действително възстановяване на посочения данък в кратък срок и отразяване в цената, платима от местния орган на оператора, на всички разходи, свързани със събирането, и по-специално произтичащи от просроченото плащане на сумите, дължими на това основание от местния орган на оператора, включително евентуално наложените му парични санкции поради тази забава. Националният съд следва да установи дали тези условия са изпълнени.

 По втория въпрос

42      След като в член 1 постановява, че разпоредбите ѝ се прилагат за всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки, в член 2, точка 1 Директива 2000/35 определя „търговската сделка“ като „всяка сделка между предприятия или между предприятия и държавни органи, която води до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение“.

43      С подобен текст тези разпоредби са транспонирани в италианския правов ред със Законодателен декрет № 231 от 9 октомври 2002 г.

44      В случая от данните, съдържащи се в акта за преюдициално запитване, по главното производство е видно — що се отнася до връзката между оператора на площадка за депониране и общината, която депонира отпадъци — че операторът ѝ предоставя услуга, а именно обезвреждането на депонираните отпадъци, срещу която посочената община му плаща възнаграждение, което в съответствие с член 3, параграф 26 от Закон № 549/95 включва размера на внесения от него специален данък.

45      Ето защо е ясно, че за разлика от твърденията на италианското правителство връзката между оператора на площадка за депониране и общината, която депонира отпадъци, представлява сделка между предприятие и държавен орган, водеща до предоставянето на услуга срещу възнаграждение, и поради това представлява търговска сделка по смисъла на член 2, точка 1 от Директива 2000/35.

46      При това положение плащанията, извършени като възнаграждение в рамките на такава сделка, попадат в приложното поле на Директива 2000/35.

47      Оттук следва, че в положение като това по главното производство в съответствие с член 3 от Директива 2000/35 държавите членки трябва да следят в полза на оператора на площадка за депониране да се начисляват лихви при просрочено плащане на сумите, дължими на това основание от общината, която депонира отпадъци, евентуално включващи съгласно посоченото в точка 38 от настоящото съдебно решение сумата на данъка, платен от този оператор, който да се възстанови от местния орган, депонирал отпадъците.

48      Предвид на изложеното по-горе на втория въпрос следва да се отговори, че член 1, член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2000/35 трябва да се тълкуват в смисъл, че сумите, дължими на оператора на площадка за депониране от страна на местен орган, депонирал отпадъци, каквито са дължимите за възстановяването на данък суми, попадат в приложното поле на посочената директива, както и че при това положение държавите членки трябва в съответствие с член 3 от нея да следят на оператора да се начисляват лихви в случай на просрочено плащане на споменатите суми, дължащо се на местния орган.

 По съдебните разноски

49      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

1)      Член 10 от Директива 1999/31/ЕО на Съвета от 26 април 1999 година относно депонирането на отпадъци, изменена с Регламент (ЕО) № 1882/2003 на Европейския парламент и на Съвета от 29 септември 2003 година, трябва да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която налага на оператора на площадка за депониране данък, който да му се възстанови от депониралия отпадъци местен орган, и която предвижда да му се наложат парични санкции в случай на просрочено плащане на данъка, при условие обаче тази правна уредба да се съпътства от мерки, целящи да гарантират действително възстановяване на посочения данък в кратък срок и отразяване в цената, платима от местния орган на оператора, на всички разходи, свързани със събирането, и по-специално произтичащи от просроченото плащане на сумите, дължими на това основание от местния орган на оператора, включително евентуално наложените му парични санкции поради тази забава. Националният съд следва да установи дали тези условия са изпълнени.

2)      Член 1, член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2000/35/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 юни 2000 година относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки трябва да се тълкуват в смисъл, че сумите, дължими на оператора на площадка за депониране от страна на местен орган, депонирал отпадъци, каквито са дължимите за възстановяването на данък суми, попадат в приложното поле на посочената директива, както и че при това положение държавите членки трябва в съответствие с член 3 от нея да следят на оператора да се начисляват лихви в случай на просрочено плащане на споменатите суми, дължащо се на местния орган.

Подписи

* Език на производството: италиански.