Available languages

Taxonomy tags

Info

References in this case

References to this case

Share

Highlight in text

Go

Дело C-287/10

Tankreederei I SA

срещу

Directeur de l’administration des contributions directes

(Преюдициално запитване, отправено от Tribunal administratif (Люксембург)

„Свободно предоставяне на услуги — Свободно движение на капитали — Данъчно облекчение за инвестиции — Предоставяне при фактическо използване на инвестициите на националната територия — Експлоатация на речни плавателни съдове, използвани в други държави членки“

Резюме на решението

Свободно предоставяне на услуги — Ограничения — Данъчно законодателство

(член 56 ДФЕС)

Член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредба на държава членка, съгласно която установено само в тази държава членка предприятие няма право на данъчно облекчение за инвестиции единствено поради това че дълготрайният актив, на основание на който се иска това облекчение, фактически се използва на територията на друга държава членка.

Всъщност подобна национална разпоредба, която по отношение на инвестициите, използвани на територията на друга държава членка, където съответното предприятие не е установено, предвижда по-неблагоприятен данъчен режим от този по отношение на инвестициите, използвани на националната територия, може, ако не да възпре местните предприятия да предоставят в друга държава членка услуги, изискващи използването на дълготрайни активи, които се намират в последната държава членка, то поне да направи това предоставяне на трансгранични услуги по-непривлекателно или по-трудно отколкото предоставянето на услуги на националната територия посредством намиращи се в последната дълготрайни активи.

Такава правна уредба не може да бъде обоснована с необходимостта да се гарантира съгласуваността на националния данъчен режим, щом като от гледна точка на съответния национален данъчен режим не съществува пряка връзка между, от една страна, предоставянето на местно предприятие, извършващо услуги в други държави членки, на данъчно облекчение поради използваните за тази цел дълготрайни активи, и от друга страна, финансирането на това данъчно предимство с данъка, събиран върху доходите на получателите на услугите, предоставени благодарение на тези активи.

Такава правна уредба освен това не може да бъде обоснована с необходимостта да се предотвратят злоупотребите, щом като засяга всички предприятия, които използват дълготрайни активи на територията на друга държава членка, и то независимо от липсата на обективни данни, от които да е видно наличието на напълно изкуствена конструкция, която не отразява икономическата действителност и чиято единствена цел е получаването на данъчно предимство.

Освен това такава национална разпоредба, по силата на която при всички положения се отказва данъчно предимство, ако инвестициите не са използвани на националната територия, независимо от факта, че разглежданите инвестиции нямат социална цел, не може да бъде обоснована с правомощието на държавите членки да изберат обществените интереси, които искат да насърчат с предоставянето на данъчни предимства.

(вж. точки 17, 23, 25, 28—30, 32 и 34 и диспозитива)







РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав)

22 декември 2010 година(*)

„Свободно предоставяне на услуги — Свободно движение на капитали — Данъчно облекчение за инвестиции — Предоставяне при фактическо използване на инвестициите на националната територия — Експлоатация на речни плавателни съдове, използвани в други държави членки“

По дело C-287/10

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal administratif (Люксембург) с акт от 8 юни 2010 г., постъпил в Съда на 10 юни 2010 г., в рамките на производство по дело

Tankreederei I SA

срещу

Directeur de l’administration des contributions directes,

СЪДЪТ (трети състав),

състоящ се от: г-н K. Lenaerts (докладчик), председател на състав, г-н D. Šváby, г-н E. Juhász, г-н G. Arestis и г-н T. von Danwitz, съдии,

генерален адвокат: г-жа J. Kokott,

секретар: г-н A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

като има предвид становищата, представени:

–        за Tankreederei I SA, от адв. F. Collot, avocat,

–        за френското правителство, от г-н G. de Bergues и г-н B. Cabouat, в качеството на представители,

–        за Европейската комисия, от г-н R. Lyal и г-н J.-P. Keppenne, в качеството на представители,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 56 ДФЕС и 63 ДФЕС.

2        Запитването е отправено в рамките на спор между Tankreederei I SA (наричано по-нататък „Tankreederei“), дружество по люксембургското право, и Directeur de l’administration luxembourgeoise des contributions directes [директора на люксембургската служба за пряко данъчно облагане] по повод отказа на тази служба да предостави на посоченото дружество данъчно облекчение за инвестиции.

 Национално право

3        Член 152 bis, параграф 1 от Закона от 4 декември 1967 г. за данъка върху доходите (Mémorial A 1967 г., стр. 1228), изменен със Закона от 19 декември 1986 г. (Mémorial A 1986 г., стр. 2330, наричан по-нататък „LIR“), гласи:

„По молба на данъчнозадължените лица същите могат да получат изброените по-долу данъчни облекчения при облагането с данък върху дохода, ако са направили в своите предприятия по смисъла на член 14 инвестициите по параграфи 2 и 7. Инвестициите трябва да са осъществени в предприятие, което се намира във Великото херцогство, и да са предназначени да останат там постоянно. Те освен това трябва да бъдат фактически използвани на люксембургска територия“.

 Обстоятелствата в основата на спора по главното производство и преюдициалният въпрос

4        Tankreederei, чието седалище е в Люксембург, експлоатира от тази държава членка два речни плавателни съда в рамките на своята дейност, състояща се в зареждане на морски кораби с корабно гориво (т.нар. „bunkering“) в пристанищата на Антверпен (Белгия) и на Амстердам (Нидерландия).

5        На основание член 152 bis от LIR това дружество подава молба, за да получи данъчни облекчения за инвестиции за финансовите години 2000—2003. На 11 май 2005 г. молбата му е отхвърлена от Administration des contributions directes du Grand-Duché de Luxembourg [Служба за пряко данъчно облагане, Велико херцогство Люксембург] по съображение, че съответните кораби се използват в чужбина.

6        На 28 юни 2005 г. дружеството подава жалба до директора на тази служба, който я отхвърля с решение от 29 януари 2009 г. (наричано по-нататък „решението от 29 януари 2009 г.“).

7        На 23 април 2009 г. дружеството подава жалба срещу решението от 29 януари 2009 г. пред запитващата юрисдикция. В подкрепа на тази жалба то изтъква, че член 152 bis от LIR е несъвместим с член 56 ДФЕС. Като подчертава, от една страна, че разполага с постоянен обект само в Люксембург и че следователно трябва да бъде разглеждано като предприятие по смисъла на член 14 от LIR, и от друга страна, че корабите му фигурират в актива на неговия счетоводен баланс в тази държава членка и се използват в рамките на дейност, облагаема единствено на територията на тази държава, дружеството поддържа, че с решението от 29 януари 2009 г. е подложено на по-неблагоприятен данъчен режим от този на дружествата, упражняващи същата дейност на територията на тази държава членка. То изтъква, че с приложения спрямо него режим следователно необосновано се ограничава свободното предоставяне на услуги. То добавя, че макар неговите кораби да са годни да плават по люксембургския участък на река Мозел, отделът по вътрешно корабоплаване на Министерството на транспорта отхвърля молбата му за регистрация на посочените кораби в люксембургското пристанище на Мертерт, което го принуждава да ги регистрира в пристанището на Антверпен.

8        Като изхожда от констатацията, че Tankreederei е установено и подлежи на данъчно облагане в Люксембург и че решението от 29 януари 2009 г. се основава на неизпълнението на съдържащото се в член 152 bis от LIR изискване за фактическо използване на инвестициите на люксембургска територия, Tribunal administratif отбелязва, че обратно на позицията, която защитава пред него люксембургското правителство, освен национални правни уредби, създаващи основана на гражданство дискриминация, правото на Съюза не допуска и национална правна уредба, която може да възпре местните граждани да предоставят услуги или да инвестират в друга държава членка.

9        Тъй като изпитва съмнения относно съвместимостта на член 152 bis от LIR с правото на Съюза, Tribunal administratif решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допускат ли членове [56] ДФЕС и [63] ДФЕС разпоредбите на член 152 bis, параграф 1 от [LIR], доколкото съгласно тези разпоредби люксембургските данъчнозадължени лица имат право на данъчно облекчение за инвестиции само ако тези инвестиции са осъществени в предприятие, намиращо се във Великото херцогство Люксембург, предназначени са да останат там постоянно, и фактически са използвани на люксембургска територия?“.

 По преюдициалния въпрос

10      С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали членове 56 ДФЕС и 63 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредба на държава членка, която обвързва предоставянето на данъчно облекчение за инвестиции с условието въпросните инвестиции да бъдат осъществени в предприятие, което се намира на националната територия, и да са предназначени да останат там постоянно, и фактически да бъдат използвани на тази територия.

11      От преюдициалното запитване и от изпратената на Съда преписка следва, че въпросът на запитващата юрисдикция се отнася по-конкретно до съответствието с членове 56 ДФЕС и 63 ДФЕС на условието, посочено в член 152 bis от LIR, което обвързва разглежданото в главното производство данъчно предимство с фактическото използване на съответните инвестиции на националната територия.

12      В това отношение следва да се подчертае, както правят Tankreederei и Европейската комисия, че възмездните услуги, които това дружество, установено изключително в Люксембург, предоставя в рамките на дейността по зареждане, която упражнява в пристанищата на Антверпен и Амстердам посредством два кораба и на основание на която иска данъчно облекчение за инвестиции, представляват услуги по смисъла на член 57 ДФЕС.

13      Следователно разпоредбите на Договора за ФЕС, отнасящи се до свободното предоставяне на услуги, се прилагат към случай като този по главното производство.

14      В това отношение, макар наистина прякото данъчно облагане да е от компетентността на държавите членки, последните все пак трябва да упражняват тази компетентност при спазване на правото на Съюза (вж. по-специално Решение от 28 октомври 2010 г. по дело Établissements Rimbaud, C-72/09, все още непубликувано в Сборника, точка 23).

15      Съдът многократно е постановявал, че член 56 ДФЕС не допуска прилагане на каквато и да е национална правна уредба, вследствие на която предоставянето на услуги между държави членки се затруднява в по-голяма степен отколкото предоставянето на услуги само в рамките на определена държава членка (вж. по-специално Решение от 11 юни 2009 г. по дело X и Passenheim-van Schoot, C-155/08 и C-157/08, Сборник, стр. I-5093, точка 32). Представляват ограничения на свободното предоставяне на услуги националните мерки, с които се забранява, възпрепятства се или се прави по-непривлекателно упражняването на тази свобода (вж. по-специално Решение от 4 декември 2008 г. по дело Jobra, C-330/07, Сборник, стр. I-9099, точка 19).

16      Освен това свободното предоставяне на услуги може да бъде изтъкнато от предприятие срещу държавата членка, в която то е установено, когато услугите се предоставят на получатели, установени в друга държава членка, и по-общо във всички случаи, когато доставчик на услуги предлага услуги на територията на държава членка, различна от тази, в която е установен (вж. по-специално Решение от 11 януари 2007 г. по дело ITC, C-208/05, Сборник, стр. I-181, точка 56).

17      В конкретния случай трябва да се приеме, че национална разпоредба като разглежданата в главното производство, която по отношение на инвестициите, използвани на територията на друга държава членка, в която съответното предприятие не е установено, предвижда по-неблагоприятен данъчен режим от този по отношение на инвестициите, използвани на националната територия, може ако не да възпре местните предприятия да предоставят в друга държава членка услуги, изискващи използването на дълготрайни активи, които се намират в последната държава членка, то поне да направи това предоставяне на трансгранични услуги по-непривлекателно или по-трудно отколкото предоставянето на услуги на националната територия посредством намиращи се в последната дълготрайни активи (вж. в този смисъл Решение по дело Jobra, посочено по-горе, точка 24).

18      От това следва, че такава национална разпоредба представлява ограничение на свободното предоставяне на услуги по смисъла на член 56 ДФЕС.

19      Посоченото ограничение е недопустимо, освен ако е обосновано с императивни съображения от общ интерес. Освен това в подобен случай прилагането на това ограничение трябва да бъде в състояние да гарантира осъществяването на преследваната цел и да не надхвърля необходимото за постигането ѝ (вж. в този смисъл Решение от 30 януари 2007 г. по дело Комисия/Дания, C-150/04, Сборник, стр. I-1163, точка 46 и Решение от 15 април 2010 г. по дело CIBA, C-96/08, все още непубликувано в Сборника, точка 45).

20      Нито люксембургското правителство в рамките на настоящото дело, нито запитващата юрисдикция обаче излагат съображения в това отношение.

21      Във всеки случай при обстоятелства като тези по главното производство констатираното ограничение не може да бъде обосновано с изискването, прието за оправдано от Съда, за балансирано разпределяне между държавите членки на правомощията в областта на данъчното облагане (вж. по-специално Решение от 13 декември 2005 г. по дело Marks & Spencer, C-446/03, Recueil, стр. I-10837, точки 45, 46 и 51).

22      Всъщност в това отношение е достатъчно да се отбележи, както правят Tankreederei и Комисията, че съгласно представените от запитващата юрисдикция сведения дейността на Tankreederei, която е свързана с услугите по зареждане, предоставяни в пристанищата на Антверпен и Амстердам чрез кораби, и на основание на която е поискано данъчното облекчение за инвестиции, се облага единствено в Люксембург. Ето защо правото на Великото херцогство Люксембург да упражнява данъчните си правомощия по отношение на посочената дейност по никакъв начин не би било нарушено, ако липсва условието, посочено в точка 11 от настоящото решение (вж. в този смисъл Решение по дело Jobra, посочено по-горе, точки 32 и 33).

23      Разглежданото ограничение освен това не може да бъде обосновано с необходимостта да се гарантира съгласуваността на националния данъчен режим, въздигната от Съда в императивно съображение от общ интерес (вж. Решение от 28 януари 1992 г. по дело Bachmann, C-204/90, Recueil, стр. I-249, точка 28 и Решение от 28 януари 1992 г. по дело Комисия/Белгия, C-300/90, Recueil, стр. I-305, точка 21).

24      Всъщност, за да се приеме подобна обосновка, трябва да е установено наличието на пряка връзка между съответното данъчно предимство и компенсирането на това предимство с определено данъчно задължение (вж. по-специално Решение от 29 март 2007 г. по дело Rewe Zentralfinanz, C-347/04, Сборник, стр. I-2647, точка 62 и цитираната съдебна практика).

25      Както подчертава Комисията, от представената пред Съда преписка обаче по никакъв начин не следва, че от гледна точка на люксембургския данъчен режим съществува пряка връзка между, от една страна, предоставянето на предприятие, извършващо услуги като разглежданите в главното производство, на данъчно облекчение поради използваните за тази цел дълготрайни активи, и от друга страна, финансирането на това данъчно предимство с данъка, събиран върху доходите на получателите на услугите, предоставени благодарение на тези активи (вж. в този смисъл Решение по дело Jobra, посочено по-горе, точка 34 и цитираната съдебна практика).

26      За целите на предоставянето на разглежданото в главното производство данъчно облекчение следователно е без значение, че установените в Люксембург получатели на тези услуги подлежат на облагане с данък в тази държава членка, за разлика от получателите, които са установени в друга държава членка (вж. в този смисъл Решение от 13 април 2000 г. по дело Baars, C-251/98, Recueil, стр. I-2787, точка 40).

27      Що се отнася до необходимостта да се избегне намаляването на националните данъчни приходи — намаляване, което би настъпило в главното производство, ако на Tankreederei бъде предоставено разглежданото облекчение — тя не е сред императивните съображения от общ интерес, които могат да обосноват ограничаване на установена от Договора за ФЕС свобода (вж. в този смисъл Решение от 3 октомври 2002 г. по дело Danner, C-136/00, Recueil, стр. I-8147, точка 56 и Решение от 27 януари 2009 г. по дело Persche, C-318/07, Сборник, стр. I-359, точка 46).

28      Що се отнася до необходимостта да се предотвратят злоупотребите, от постоянната съдебна практика несъмнено следва, че дадено ограничение на свободното предоставяне на услуги може да бъде обосновано, когато се отнася конкретно до напълно изкуствени конструкции, които не отразяват икономическата действителност и чиято единствена цел е получаването на данъчно предимство (вж. по-специално Решение по дело Jobra, посочено по-горе, точка 35 и цитираната съдебна практика).

29      Разглежданата в главното производство национална разпоредба обаче засяга всички предприятия, които използват дълготрайни активи на територията на държава членка, различна от Великото херцогство Люксембург, и то независимо от липсата на обективни данни, както по главното производство, от които да е видно наличието на подобна конструкция (вж. в този смисъл Решение по дело Jobra, посочено по-горе, точки 36—38).

30      На последно място, що се отнася до изтъкнатите от френското правителство съображения относно възможността държавите членки да обвържат предоставянето на данъчно предимство, което цели да отговори на конкретни нужди на цялото или на част от тяхното население, с изискването за определена степен на връзка между получателя на предимството и обществото на съответната държава членка, трябва да се отбележи, че без съмнение изборът на обществените интереси, които държавата членка иска да насърчи с предоставянето на данъчни предимства, попада в нейната компетентност (вж. в този смисъл Решение от 14 септември 2006 г. по дело Centro di Musicologia Walter Stauffer, C-386/04, Recueil, стр. I-8203, точка 39).

31      Освен това относно изискването за определена връзка на получателя на обезщетение с обществото на съответната държава членка, Съдът вече е постановил, че по отношение на обезщетенията, които не са уредени от правото на Съюза, държавите членки имат широка свобода на преценка при определянето на критериите за оценка на подобна връзка (вж. в този смисъл Решение от 1 октомври 2009 г. по дело Gottwald, C-103/08, Сборник, стр. I-9117, точки 32 и 34).

32      В случай като този по главното производство обаче, когато съществува национална разпоредба, по силата на която при всички положения се отказва данъчно предимство, ако инвестициите не са използвани на националната територия, независимо от факта, че разглежданите инвестиции нямат социална цел, подобен отказ не може да бъде обоснован с такива съображения.

33      От направения по-горе анализ следва, че национална разпоредба като разглежданата в главното производство не може да се обоснове с императивни съображения от общ интерес.

34      Следователно на поставения въпрос е необходимо да се отговори, че член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредба на държава членка, съгласно която установено само в тази държава членка предприятие няма право на данъчно облекчение за инвестиции единствено поради това че дълготрайният актив, на основание на който се иска това облекчение, фактически се използва на територията на друга държава членка.

35      При тези обстоятелства не е необходимо да се проверява дали такава национална разпоредба противоречи и на разпоредбите на Договора за ФЕС, отнасящи се до свободното движение на капитали (вж. в този смисъл Решение по дело Jobra, посочено по-горе, точка 42).

 По съдебните разноски

36      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредба на държава членка, съгласно която установено само в тази държава членка предприятие няма право на данъчно облекчение за инвестиции единствено поради това че дълготрайният актив, на основание на който се иска това облекчение, фактически се използва на територията на друга държава членка.

Подписи


* Език на производството: френски.