Available languages

Taxonomy tags

Info

References in this case

Share

Highlight in text

Go

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

N. WAHL

представено на 13 май 2015 година(1)

Съединени дела C-72/14 и C-197/14

X

(Преюдициално запитване, отправено от Gerechtshof te ’s-Hertogenbosch (Нидерландия)

и

T.A. van Dijk

(Преюдициално запитване, отправено от Hoge Raad (Нидерландия)

„Социална сигурност на работниците мигранти — Приложимо законодателство — Регламент (ЕИО) № 1408/71 — Членове 6 и 7 — Лица, осигуряващи превоз по р. Рейн — Удостоверение E 101 — Взаимно признаване — Член 267, трета алинея ДФЕС — Доктрината за „acte clair“





1.        Производството по преюдициални запитвания се прилага повече от половин век, но продължава да поставя въпроси. Разглежданите дела показват, че често наред с въпроса по същество във връзка с правото на ЕС по делото се появяват и съпътстващи процесуални въпроси.

2.        И по двете съединени дела, които се отнасят до тълкуването на Регламент (ЕИО) № 1408/71(2), въпросът по същество е в основата си един и същ: приложими ли са „Рейнските споразумения“(3) в главното производство на основание правото на ЕС или независимо от него? Този въпрос възниква, след като органите в Нидерландия отказват да признаят удостоверения в областта на социалната сигурност (удостоверения E 101), за които се твърди, че са издадени по погрешка от органите в Люксембург по реда на Регламент № 1408/71. Налице са някои различия в становищата на запитващите юрисдикции по въпроса дали нидерландските власти имат право да действат по този начин.

3.        Gerechtshof te ’s-Hertogenbosch решава да отправи запитване до Съда по този въпрос. Това решение е причина Hoge Raad също да отправи запитване. Едновременно с това обаче Hoge Raad отправя въпрос до Съда и относно обхвата на задълженията си по член 267, трета алинея ДФЕС. По-конкретно той иска да се установи дали обстоятелството, че низшестояща юрисдикция в неговия съдебен район не е съгласна с позицията му, е пречка той да приеме, че отговорът на въпрос, повдигнат във висящо пред него производство, е толкова очевиден, че не оставя никакво място за съмнение. Това налага Съдът за пореден път да изясни известната си доктрина за „acte clair“.

4.        По същество, поради изложените по-долу съображения не считам, че удостоверенията E 101, издадени по погрешка в случай, който попада в обхвата на Рейнските споразумения, имат обвързващо действие. По процесуалния въпрос, според мен различието в становищата на последната съдебна инстанция и на низшестоящата юрисдикция в рамките на една и съща държава членка не следва да изключва прилагането на доктрината за „acte clair“.

I –  Правна уредба

5.        Член 6 от Регламент № 1408/71 („Конвенции за социално осигуряване, които се заменят с настоящия регламент“) предвижда:

„Съобразно разпоредбите на членове 7, 8 и 46, параграф 4, настоящият регламент заменя, по отношение на уредените от него лица и въпроси, разпоредбите на всяка конвенция за социално осигуряване, която обвързва:

а)      изключително две или повече държави членки, или

б)      най-малко две държави членки и една или повече други държави, когато в уреждането на съответните случаи не участва институция на една от последно споменатите държави“.

6.        Независимо от разпоредбите на член 6 от Регламент № 1408/71, съгласно член 7, параграф 2, буква а) от него („Международни разпоредби, които не се обхващат от разпоредбите на настоящия регламент“) продължават да се прилагат разпоредбите на Споразуменията от 27 юли 1950 г. и 30 ноември 1979 г. за социалното осигуряване за лицата, осигуряващи превоз по р. Рейн.

II –  Обстоятелствата по делата, ходът на производствата и отправените преюдициални въпроси

7.        През 2006 г. и отчасти през 2007 г. съответно г-н X и г-н Van Dijk, граждани на Нидерландия, пребиваващи в тази държава, работят на борда на плавателни съдове, извършващи търговски плавания по р. Рейн (макар и не само по нея).

8.        По дело C-72/14, отнасящо се до г-н X, плавателният съд е регистриран в Нидерландия за корабоплаване по р. Рейн, а за негов собственик е посочено установено в Нидерландия дружество. Първоначално графа „Оператор“ от регистрацията не е попълнена. През 2006 г. органите в Люксембург издават на установеното в Люксембург дружество АААА, работодател на г-н X, сертификат за оператор. През 2007 г. това дружество е посочено като оператор на плавателния съд в нидерландската регистрация(4).

9.        От своя страна г-н Van Dijk работи от 1 януари до 30 юни 2007 г. в корабоплавателна компания, установена в Люксембург.

10.      И по двете дела компетентният орган в Люксембург издава удостоверения E 101, съгласно които по отношение на г-н X и съответно на г-н Van Dijk се прилага люксембургското законодателство за социална сигурност. Органите в Нидерландия обаче не признават тези удостоверения и приемат, че по отношение на тези лица се прилага нидерландското законодателство за социална сигурност и че те са задължени да заплащат осигурителни вноски в Нидерландия, тъй като и двамата били лица, осигуряващи превоз по р. Рейн. Органите в Нидерландия им издават актове за установяване на задължения към бюджета, които двамата впоследствие оспорват.

11.      По дело C-72/14 г-н X най-напред подава жалба до Rechtbank Breda, след което обжалва първоинстанционното решение пред Gerechtshof te ’s-Hertogenbosch. Поради съмнения относно тълкуването на Регламент № 1408/71 на 7 февруари 2014 г. посочената юрисдикция решава да спре производството по делото и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1.      В [решение FTS, C-202/97, EU:C:2000:75], Съдът приема, че издадено от компетентната институция на държава членка удостоверение Е 101 обвързва осигурителните институции на другите държави членки и тогава когато съдържанието на удостоверението се окаже невярно. Важи ли това решение също и за случаи като настоящия, при които съдържащите се в [Регламент № 1408/71] правила за разпределение на компетентността не намират приложение?

2.      От значение ли е за отговора на този въпрос обстоятелството, че компетентната институция не е възнамерявала да издаде удостоверение Е 101, но по административни причини съзнателно и обмислено е използвала документи, които според формата и съдържанието си са създавали впечатление на удостоверения Е 101, при което данъчнозадълженото лице е считало, и разумно е можело да счита, че е получило такова удостоверение?“.

12.      По дело C-197/14 г-н Van Dijk най-напред подава жалба до Rechtbank te ’s-Gravenhage, след което обжалва по въззивен ред пред Gerechtshof te ’s-Gravenhage. Впоследствие той подава касационна жалба до Hoge Raad срещу решението на Gerechtshof, срещу което е подадена и насрещна касационна жалба от Staatssecretaris van Financiën (държавния секретар по финансите). С решението за отправяне на преюдициалните въпроси по дело C-72/14, на 28 март 2014 г. Hoge Raad спира производството и отправя следните преюдициални въпроси до Съда:

„1.      При поставен от низшестоящ национален съд преюдициален въпрос, трябва ли Hoge Raad, като най-висша национална юрисдикция, да отправи до Съда преюдициално запитване или да изчака отговора на поставения от низшестоящия съд въпрос дори ако счита, че правилното прилагане на правото на Европейския съюз по въпроса, по който следва да се произнесе, е толкова очевидно, че не оставя никакво място за съмнение как следва да се отговори на този въпрос?

2.      При положителен отговор на първия въпрос: обвързани ли са нидерландските органи в областта на социалната сигурност от издадено от орган в друга държава членка удостоверение Е 101 дори когато става въпрос за лице, осигуряващо превоз по р. Рейн, поради което предвидените в Регламент № 1408/71 правила относно приложимото законодателство, на които се позовава удостоверението, не се прилагат на основание член 7, параграф 2, буква а) от този Регламент?“.

13.      По дело С-72/14 писмени становища представят г-н Х, нидерландското и чешкото правителство и Комисията. По дело С-197/14 писмени становища са представени от г-н Van Dijk, нидерландското, германското и гръцкото правителство и Комисията.

14.      На 24 февруари 2014 г. дела C-72/14 и C-197/14 са съединени. На същата дата съгласно член 76, параграф 2 от Процедурния правилник Съдът решава да не провежда съдебно заседание.

III –  Анализ

 А – Встъпителни бележки

15.      Разглежданите дела поставят два напълно различни въпроса. Поради това ще изложа съображенията си в две части. Първо, ще се спра на въпроса по същество относно взаимното признаване и обвързващото действие на удостоверенията E 101. Едва след това ще разгледам първия въпрос на Hoge Raad, отнасящ се до обхвата на доктрината за „acte clair“.

16.      Отчитам, че Hoge Raad е задал втория въпрос относно взаимното признаване на удостоверенията E 101 само ако Съдът отговори на първия въпрос в смисъл, че Hoge Raad е имал задължение да отправи запитване до Съда по реда на член 267, трета алинея ДФЕС. При все това отговорът само на първия въпрос на Hoge Raad няма да помогне на Gerechtshof te ’s-Hertogenbosch да разреши висящия пред него спор и този съд ще има възможност да отправи преюдициално запитване независимо от практиката на висшестоящата юрисдикция(5). Поради това считам, че във всички случаи е необходимо да се даде отговор на въпроса по същество от областта на социалната сигурност.

 Б – Първият проблем: взаимно признаване на удостоверенията E 101

1.     Предварителни бележки

17.      С първия и втория въпрос по дело C-72/14 и с втория въпрос по дело C-197/14, които ще разгледам заедно, запитващите юрисдикции искат по същество да се установи дали — ако се приеме, че органите на дадена държава членка са издали на осигурено лице по погрешка удостоверение E 101, съгласно което по отношение на това лице се прилага законодателството в областта на социалната сигурност на посочената държава членка — органите на друга държава членка са длъжни да признаят удостоверението, въпреки че приложимото към това осигурено лице законодателство в областта на социалната сигурност е предмет на съгласуване с международноправен акт, посочен в член 7 от Регламент № 1408/71, в случая — Рейнските споразумения. Вторият въпрос по дело C-72/14 навежда на мисълта, че е възможно отговорът да зависи от това дали погрешното издаване на удостоверение E 101 е било случайно или съзнателно.

18.      Г-н X и г-н Van Dijk, както и чешкото правителство и Комисията, считат, че издаденото от една държава членка при посочените обстоятелства удостоверение E 101 обвързва органите на другата държава членка. Несъгласие изразява само нидерландското правителство (германското и гръцкото правителство не вземат отношение по този първи въпрос).

19.      Както посочих във встъпителните бележки, първият основен въпрос от областта на социалната сигурност се свежда до това дали дерогацията по член 7 от Регламент № 1408/71 „координира“ приложимото към осигурените лица законодателство в областта на социалната сигурност и по отношение на някои международни разпоредби. По-специално Комисията счита, че това е така. Нейният извод следователно е, че тъй като въпросът попада в обхвата на Регламента, приложение намира и принципът на взаимно признаване.

20.      Не споделям това становище.

21.      Дали удостоверенията E 101 подлежат на признаване очевидно зависи от това дали изобщо тяхното издаване е било правно допустимо, което на свой ред зависи от обстоятелството дали Регламент № 1408/71 е бил приложим. Преди да се пристъпи към този изчерпателен анализ обаче, е важно ясно да бъде посочено по кои въпроси от Съда не е било поискано да се произнесе.

22.      Първо, от Съда не е било поискано да се произнесе кое законодателство в областта на социалната сигурност всъщност се прилага по отношение на г-н X и на г-н Van Dijk — тоест да разреши въпроса дали спрямо тези лица се прилага люксембургският или нидерландският закон. Това е логично, тъй като Рейнските споразумения (ако са приложими), и по-специално член 11, параграф 2 от тях, не са актове или разпоредби на институциите на ЕС, които Съдът е компетентен да тълкува(6).

23.      Второ, по същата причина — както и в съответствие с установената съдебна практика, съгласно която националната юрисдикция следва да установи и прецени всички относими фактически обстоятелства, както и да приложи закона по отношение на тях — Съдът не е компетентен да установи дали действително г-н X и г-н Van Dijk са лица, осигуряващи превоз по р. Рейн. Поради това отговорът му трябва да се основе единствено на допускането, че те са такива лица, което запитващите юрисдикции следва да проверят(7).

24.      С оглед на изложеното считам, че отговорът на въпроса по същество от областта на социалната сигурност произтича от надлежното тълкуване на членове 6 и 7 от Регламент № 1408/71 във връзка с практиката на Съда.

2.     Съображения

 а) Приложимост на Регламент № 1408/71

25.      Съгласно установената съдебна практика член 6 от Регламент № 1408/71 заменя в рамките както на своето действие по отношение на лицата, така и на своя материален обхват и при определени условия всяка спогодба в областта на социалното осигуряване, която обвързва две или няколко държави членки (или две или повече държави членки и една или повече трети държави — във вътрешните отношения между държавите членки). Тази замяна има императивен характер и не допуска никакви изключения освен в посочените от Регламента случаи(8).

26.      Член 7 от Регламент № 1408/71 конкретизира някои от посочените по-горе изключения. По-специално член 7, параграф 2 посочва, че независимо от разпоредбите на член 6 някои договори (включително Рейнските споразумения) „продължават да се прилагат“. Следва да се отбележи, че Съдът приема, че когато разпоредба от международен договор отговаря на изискванията по член 7, „тя продължава изцяло да се прилага въпреки приемането на Регламент № 1408/71, както и […] да поражда правни последици във всички случаи, които попадат в нейния обхват“(9).

27.      Съдът досега не е тълкувал член 7, параграф 2, буква а) от Регламент № 1408/71. Освен това съдебната практика по член 7, параграф 2 от Регламента, и по-специално относно съвместното действие на член 6 и на член 7, параграф 2, буква в)(10) по отношение на двустранните конвенции, сключени между държави членки(11), не отдава значение на обстоятелството, че самият Регламент № 1408/71 съдържа „разпоредби относно приложимото право“, тъй като изглежда този въпрос просто не буди спорове. Въпреки това от известен интерес за настоящите дела са две съдебни решения.

28.      В решение Grana-Novoa(12) Съдът приема, че конвенциите за социално осигуряване, сключени между една държава членка и една или повече трети държави, попадат извън приложното поле на Регламент № 1408/71. Не би било правилно по аргумент за противното това решение да се тълкува в смисъл, че конвенциите, сключени между най-малко две държави членки (и евентуално една или повече държави, които не са членки на ЕС, когато става въпрос за отношения между държавите членки) винаги попадат в приложното му поле. Наистина в решението си Съдът не пропуска да добави, че Регламентът „съдържа изрично някои резерви по отношение на приложимостта си към сключени между две или повече държави членки конвенции“(13). При наличие на подобна резерва се затруднявам да открия разлика между посочените по-горе видове конвенции.

29.      По-нататък, решение Callemeyn(14) се отнася до особен случай, в който се прилага член 7, параграф 1, буква б) от Регламент № 1408/71. Тази разпоредба гласи, че Регламентът не обхваща задълженията, произтичащи от Европейските временни споразумения за социално осигуряване от 11 декември 1953 г., сключени между държавите — членки на Съвета на Европа. Тъй като посоченото многостранно споразумение допуска дерогации, в случай че те са по-благоприятни за бенефициерите, Съдът приема, че прилагането на Регламент № 1408/71 не е в противоречие с член 7, параграф 1, буква б) от него, доколкото това условие е изпълнено(15). Поради това най-много би могло да се приеме, че самите Европейски временни споразумения за социално осигуряване водят до прилагането на Регламента, а не обратното.

30.      В подкрепа на становището си обаче Комисията се позовава на решение Torrekens(16). В него Съдът приема, че предшестващият Регламент № 1408/71 акт, а именно Регламент № 3(17), „продължава да се прилага, доколкото посочените конвенции не препятстват прилагането му“. Въз основа на това Комисията твърди, че Съдът е потвърдил принципа на съвместно прилагане на разпоредбите на Регламент № 1408/71 и на приложимите международни договори.

31.      Дори обаче да се допусне, че мотивите на Съда от решение Torrekens, които се отнасят до несъмнено сходна разпоредба от Регламент № 3, следва да разпрострат действието си по отношение на членове 6 и 7 от Регламент № 1408/71, се съмнявам, че това ще породи очертаните от Комисията последици. Ако удостоверение E 101, издадено по реда на Регламент № 1408/71, посочва законодателство, различно от приложимото съгласно Рейнските споразумения, очевидно тези споразумения не биха допуснали прилагането на Регламент № 1408/71. Съответно не виждам с какво би се застрашило полезното действие на Регламент № 1408/71, ако държавите членки имаха правото да не признават удостоверенията E 101, издадени в случай, който се урежда от определена конвенция за социално осигуряване, а не от Регламента.

32.      Не считам за убедителен и довода на Комисията, че Рейнските споразумения продължават да се прилагат единствено по силата на член 7, параграф 2, буква а) от Регламент № 1408/71. Макар от формална гледна точка това без съмнение да е вярно, метафорично казано доводът се свежда до това да влезеш през вратата, само за да излезеш веднага след това през прозореца. Според мен този въпрос в много по-голяма степен е свързан със законодателната техника, отколкото с друго, и не следва да му се отдава определящо значение.

33.      Ще онагледя с пример какво имам предвид. Ако допуснем, че в производство по международен търговскоправен спор приложимото законодателство следва да се определи по силата на конвенция относно избора на приложимо право, например Римската конвенция за приложимото право към договорните задължения(18), това не означава, че след като е било определено релевантното национално законодателство, към решаването по същество на материалноправния спор в това производство продължават да се прилагат общите принципи на международното право. Ще дам още един пример, но този път с Регламент № 593/2008(19), тук същата логика повелява, че след като Регламентът е определил приложимото национално право, само по себе си това не води до последващо прилагане на общите принципи на правото на ЕС към материалноправния спор в това производство. Следователно уредбата на избора на приложимо право с регламент всъщност е без значение.

34.      Накрая, предлаганото от мен тълкуване се потвърждава при сравнение с уредбата, установена с Регламент № 883/2004(20) (макар той да е неприложим ratione temporis). Член 8 от него („Отношения между настоящия регламент и други инструменти за координация“) обединява членове 6 и 7 от Регламент № 1408/71, но с една съществена разлика: посочените в член 7, параграф 1 и в член 7, параграф 2, букви а) и б) от Регламент № 1408/71 многостранни конвенции отпадат. Член 16, параграф 1 от Регламент № 883/2004 („Изключения от членове 11—15“) гласи, че две или повече държави членки, компетентните власти на тези държави или определените от тези власти органи могат с общо споразумение да предвидят изключения от членове 11—15 в интерес на някои категории лица или на някои лица. Както отбелязва Комисията в своето становище, държавите членки, които са и договарящи страни по Рейнските споразумения, са сключили такова споразумение(21). Това законодателно развитие показва, че отсега нататък координацията, въведена с Рейнските споразумения, действително може да попадне в приложното поле на дял II от Регламент № 883/2004 („Определяне на приложимото законодателство“).

35.      Комисията обаче твърди, че резултатът съгласно Регламент № 883/2004 би бил същият какъвто и по-рано при действието на Регламент № 1408/71. Въпреки че са налице основания да се зададе въпросът дали Регламент № 883/2004 запазва статуквото или пък променя този аспект от предшестващата уредба, за мен е показателно, че споменатите държави членки по-рано не са прилагали член 17 от Регламент № 1408/71, който по съдържание е почти идентичен с член 16 от Регламент № 883/2004. Все пак, ако Съдът приеме, че установената с Регламент № 883/2004 уредба единствено запазва статуквото, с оглед на изложените по-долу доводи разглежданите дела следва да се третират по същия начин като попадащите в приложното поле на дял II от Регламент № 1408/71(22). Това е основание за прилагането на изведените от решение FTS(23) принципи и при тези обстоятелства отправените въпроси (в преформулирания им вид) трябва да получат положителен отговор.

36.      При все това основната ми позиция продължава да е, че ако се допусне, че г-н X и г-н van Dijk са лица, осигуряващи превоз по р. Рейн, то те не попадат под действието на Регламент № 1408/71.

 б) Последици с оглед на удостоверенията E 101

37.      Становището ми относно приложното поле на Регламент № 1408/71 е причина да предложа на запитващите юрисдикции да се отговори в смисъл, че издадените от органите в Люксембург удостоверения E 101, в които люксембургското законодателство за социална сигурност е посочено като приложимо по отношение на г-н X и г-н Van Dijk, нямат правно действие.

38.      Действително Съюзът се основава върху принципите на правовата държава. Принципът на предоставената компетентност, който е част от конституционната структура на Европейския съюз, е с водещо значение. Когато институцията или агенцията на ЕС не разполага с компетентност, приетите от нея „актове“ в съответната област нямат обвързващо действие. Същото важи и в случай че органите на държавите членки отговарят за осигуряване на изпълнението на практика на съответната политика на ЕС и предприетите от тях мерки се приемат съгласно разпоредбите на ЕС. Такъв е и настоящият случай, тъй като разглежданите удостоверения са издадени от компетентните органи в Люксембург по реда на Регламент № 1408/71 и на Регламент № 574/72(24) с цел да посочат приложимото законодателство в областта на социалната сигурност.

39.      Поради същата причина и в отговор на втория въпрос по дело C-72/14 също така ми се струва, че няма значение дали органът, който е издал удостоверение E 101, го е направил по съображения за удобство или по други причини.

40.      Поради това се присъединявам към становището на нидерландското правителство, че удостоверенията E 101, издадени при обстоятелствата по разглежданите дела, нямат обвързващо действие. Решение FTS(25), в което също се разглежда отказът на компетентен орган на държава членка да признае издаденото от органите на друга държава членка удостоверение E 101, не променя това положение. Спорът по това дело се свежда до въпроса коя разпоредба от дял II на Регламент № 1408/71 надлежно определя приложимото по отношение на засегнатите работници законодателство в областта на социалната сигурност, тоест в рамките обхвата на координацията съгласно Регламента.

41.      Поради това предлагам на Съда да отговори на първия и втория въпрос по дело C-72/14 и на втория въпрос по дело C-197/14 в смисъл, че когато органите на държава членка са издали удостоверение E 101 на осигурено лице, като в това удостоверение за приложимо спрямо него е посочено законодателството в областта на социалната сигурност на тази държава членка, а всъщност приложимото законодателство в областта на социалната сигурност следва да се определи съгласно Рейнските споразумения — въпрос, който запитващите юрисдикции следва да подложат на проверка — член 7, параграф 2, буква а) от Регламент № 1408/71 трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава органите в друга държава членка да признаят това удостоверение.

 в) Съображения при условията на евентуалност

42.      В случай че Съдът не се съгласи с мен относно приложното поле на Регламент № 1408/71, следва да се направят някои допълнителни уточнения.

43.      Дори ако трябва членове 6 и 7 от Регламент № 1408/71 да се тълкуват в смисъл, че предимството (или приложимостта) на Рейнските споразумения произтича от самия регламент, и следователно той също е приложим, възниква въпросът с какво това променя нещата. Член 7 предвижда, че Рейнските споразумения продължават да се прилагат. В това отношение е съмнително дали утвърденият с решение FTS(26) принцип на взаимно признаване на удостоверенията E 101 променя това положение.

44.      Със сигурност не може да се приеме, че удостоверение, издадено неправилно съгласно дял II от Регламент № 1408/71, следва да се признае автоматично, когато въпросът е надлежно уреден в дял I от този регламент („Общи разпоредби“). В съдебната практика след решение FTS подобно положение не е било предмет на разглеждане(27). Съдът е изяснил субсидиарния характер на дял II от Регламент № 1408/71(28). Несъмнено, доколкото удостоверение E 101 създава презумпция за вярност по отношение на неговото съдържание, то обвързва компетентната институция на приемащата държава членка(29). Съдът обаче е посочил също, че презумпцията, която важи по отношение на заверено удостоверение, издадено от компетентна институция на държава членка, не разпростира по необходимост действието си спрямо въпросите извън обхвата на дял II от Регламента (макар да е несъмнено, че удостоверения E 101 обикновено не се използват за такива цели)(30).

45.      По разглежданите дела удостоверенията E 101 са били издадени от компетентните органи в Люксембург и посочват като приложима по отношение на г-н Х и г-н Van Dijk люксембургската уредба в областта на социалната сигурност. Компетентните органи в Нидерландия не са съгласни. Комисията твърди, че съгласно информацията, с която разполага, поради практически съображения договарящите страни по Рейнските споразумения издават удостоверения E 101, в които се посочва приложимото законодателство в областта на социалната сигурност, тъй като за целта няма специален формуляр(31). След като обаче Съдът трябва да основе отговора си на допускането, че двамата мъже са лица, осигуряващи превоз по р. Рейн — което Комисията не оспорва — и следователно че не е компетентен да разрешава спорове между договарящите страни относно правилното тълкуване на Рейнските споразумения (вж. точки 22 и 23 по-горе), за целите на настоящите производства може да се приеме, че дял II от Регламент № 1408/71 не се прилага. В този смисъл на удостоверенията от Люксембург не следва да се придава по-голямо значение, отколкото на други заверени удостоверения, издадени от компетентна институция на държава членка по въпрос извън обхвата на дял II от Регламента. Възможността поради практически съображения подобно изявление да бъде облечено във формата на удостоверение E 101, не оказва влияние върху този аспект.

46.      Ако Съдът приеме, че въпросът попада в обхвата на Регламент № 1408/71, поддържам предложения от мен отговор в точка 41 по-горе.

 В – Вторият въпрос: пределите на доктрината за „acte clair“

1.     Предварителни бележки

47.      Първият въпрос по дело C-197/14 поставя на дневен ред важни аспекти във връзка с доктрината за „acte clair“. С оглед на обстойната литература по темата доктрината не се нуждае от допълнително представяне. От Съда се иска по-конкретно да тълкува изискването „националната юрисдикция […] да бъде убедена, че въпросът е също толкова очевиден за юрисдикциите на другите държави членки и за Съда“(32). Основният, очертан от Hoge Raad въпрос, е следният: невъзможно ли е действаща като последна инстанция юрисдикция да приложи доктрината за „acte clair“, когато низшестояща юрисдикция от същата държава членка е отправила идентичен или сходен въпрос в областта на правото на ЕС до Съда?

48.      Hoge Raad се опасява, че в резултат от положителния отговор на първия въпрос по дело C-197/14 върховната юрисдикция на държава членка, която желае да отмени решение на низшестояща юрисдикция, тъй като възприема различно от нея тълкуване на правото на ЕС, ще бъде длъжна във всеки отделен случай да се обръща към Съда по този въпрос.

49.      Г-н Van Dijk твърди, че в главното производство изискванията на доктрината за „acte clair“ не са изпълнени. Според него обаче е достатъчно последната съдебна инстанция да изчака отговора на Съда по преюдициалното запитване, отправено от низшестоящата юрисдикция. По същество гръцкото правителство и Комисията споделят това становище.

50.      Нидерландското правителство твърди, че ако съд или юрисдикция на държава членка са поискали указания от Съда, това не означава автоматично, че са налице „основателни съмнения“ по смисъла на съдебната практика. Германското правителство, което по същество е съгласно с изтъкнатото, добавя, че следва да се вземе предвид качеството на тълкувателното решение на низшестоящата юрисдикция, както и че би било недопустимо явно неправилната позиция на низшестоящата юрисдикция да блокира процесуална ефективност, постигната с помощта на доктрината за „acte clair“.

51.      В самото начало напомням, че специалната цел на член 267, трета алинея ДФЕС е да се предотврати установяването в която и да е държава членка на национална съдебна практика, която е в несъответствие с разпоредбите на правото на ЕС(33). Това намира отражение в текста на член 267, трета алинея ДФЕС, който, буквално погледнато, оставя малко поле за действие на последните национални съдебни инстанции.

52.      Все пак решение Cilfit и др.(34) предоставя на последните национални съдебни инстанции — като върховни съдилища, отговарящи за децентрализираното прилагане на правото на ЕС(35) — възможността при определени обстоятелства да поемат отговорност за разрешаването на въпрос от областта на правото на ЕС.

53.      На пръв поглед условията, произтичащи от доктрината за „acte clair“, изглеждат твърде строги. Основното изискване „надлежното прилагане на [правото на Съюза] да бъде толкова очевидно, че да не оставя никакво място за съмнение относно начина, по който повдигнатият въпрос следва да бъде разрешен“, не е формулирано общо. Също така за това изискване са характерни две квалифициращи обстоятелства. Първо, последната национална съдебна инстанция „трябва да бъде убедена, че въпросът е също толкова очевиден за юрисдикциите на другите държави членки и за Съда“. Второ, трябва да се вземат под внимание специфичните характеристики на правото на ЕС(36). С оглед на тези особености в коментар, публикуван скоро след появата на доктрината за „acte clair“, авторът я обявява за „изключително ограничена“, за „тактически ход“ и средство „за увеличаване и утвърждаване на контрола [от страна на Съда]“(37).

54.      Дори в рамките на Съда изказът, използван в решение Cilfit и др.(38), се описва като „неясен“(39). Още по-широка критика среща самото задължение за отправяне на запитвания, което очертава доктрината за „acte clair“ и с оглед на което се изгражда разбирането за нея. Например по дело, по което възниква въпрос дали за митнически цели определени дамски облекла следва да се класифицират като пижами, е добре известно предложението на генералния адвокат Jacobs задължението за отправяне на запитване да се измени коренно чрез упражняване на повече въздържание от страна на самия Съд(40). Генералният адвокат Ruiz-Jarabo Colomer пък стига дотам, че сравнява задължението за отправяне на запитвания с мита за Сизиф(41). В замяна, като приема все пак, че критериите в рамките на доктрината за „acte clair“ не са непогрешими, генералният адвокат Tizzano се застъпва за запазването ѝ в непроменен вид(42).

55.      В по-общ план с течение на времето за щастие отпадат редица неправилни схващания относно неоспоримото задължение за отправяне на запитвания. В хронологичен порядък, дълго преди да постанови решение Cilfit и др.(43), Съдът бърза да поясни, че член 267, трета алинея ДФЕС има своите предели. В решение Da Costa и др., по-специално по повод случаи, които повдигат „по същество идентичен с вече разгледан по реда на преюдициалното производство въпрос по сходно дело“, Съдът приема, че действието на неговите актове „може да направи безпредметно и следователно да лиши от съдържание задължението [за отправяне на запитвания]“(44), с което признава правното значение на прецедента. Това обаче не е единственото решение, постановено преди решение Cilfit и др., което съдържа разумно тълкуване на посоченото задължение(45).

56.      Общоизвестно е освен това, че когато няколко години по-късно генералният адвокат Capotorti предупреждава Съда да не размива задължението за отправяне на запитвания, признавайки като част от правото на ЕС доктрината за „acte clair“(46), Съдът не се съгласява с него.

57.      На последно място, има още едно дело(47), което свидетелства, че с течение на времето бавно, но сигурно задължението за отправяне на преюдициални запитвания е смегчено, а според някои — дори ограничено. В решение Intermodal Transports Съдът потвърждава, че възможността административните органи да възприемат различно становище относно правилния подход по висящо пред последната съдебна инстанция дело не е пречка за позоваване на доктрината за „acte clair“(48).

58.      Може обаче да се приеме, че Съдът проявява подобна гъвкавост по отношение на контрола за валидност на приеманите от институциите на ЕС актове. Въпреки категоричната позиция на генералния адвокат, в решение Gaston Schul Съдът е приел, че сред основанията, на които последната национална съдебна инстанция може да се освободи от задължението си по член 267, трета алинея ДФЕС, не попадат въпросите, свързани с валидността на актовете на ЕС(49). Съдът е възприел това положение, макар по-рано по друго дело да е постановил, че аналогични разпоредби от подобен законодателен акт на ЕС са недействителни.

59.      След така очертания контекст, по-долу ще разгледам въпроса, отправен до Съда от Hoge Raad.

2.     Съображения

 а) Изключва ли се доктрината за „acte clair“, когато низшестояща юрисдикция от същата държава членка е поискала от Съда да се произнесе по сходен въпрос?

60.      Питам се дали с оглед на напомненото по-горе изменение в параметрите на задължението за отправяне на запитване по член 267, трета алинея ДФЕС не е дошло време Съдът да внесе, така да се каже, известна яснота в доктрината за „acte clair“.

61.      Личното аз съм твърдо убеден, че няма пречка последната национална съдебна инстанция да се позовава на доктрината за „acte clair“ единствено поради това, че низшестояща юрисдикция от същата държава членка е отправила въпрос във връзка с идентичен или сходен въпрос до Съда на ЕС. Предпоставките, които обуславят това положение, са три.

62.      Първо, от структурна гледна точка е налице радикална промяна в сравнение с момента на постановяване на решение Cilfit и др. През 1982 г. Европейската икономическа общност се състои от 10 държави членки и в работата си използва 7 официални езика. През 2015 г. обаче ЕС е съюз с по-усложнена организация поради наличието на над 28 правни системи, 24 официални работни езика, много по-широк обхват на компетентност и след очевидните нововъведения с Договора от Лисабон, по-силен акцент върху ролята на националните (върховни) юрисдикции съгласно член 19, параграф 2 ДЕС. При стриктно тълкуване на съдебната практика възможността човек да се натъкне на положение, при което „действително“ е налице „acte clair“, в най-добрия случай е горе-долу колкото да срещне еднорог.

63.      Второ, системата на контрол и противодействие по член 267, трета алинея от ДФЕС също претърпява промени. Комисията признава, че носи задължение да контролира по какъв начин последните национални съдебни инстанции прилагат доктрината за „acte clair“(50). Освен това решение Cilfit и др. е постановено почти десетилетие преди решение Francovich и др.(51). Решение Köbler(52) пък е постановено едва след още 20 години. Днес Съдът(53) — както и Европейският съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“)(54) — биват редовно сезирани с производства за установяване на твърдяно неизпълнение на задължението за отправяне на запитване по член 267, трета алинея ДФЕС.

64.      Трето, простата истина е, че последните национални съдебни инстанции на практика не изключват (изрично или мълчаливо) прилагането на доктрината за „acte clair“ дори когато обжалваните актове или малцинството от съдебния състав застъпват особено мнение(55). С оглед на това ми се струва неразумно Съдът да възприеме възможно най-тясното тълкуване относно обхвата на условията за прилагане на тази доктрина. Това би било в противоречие както с реалността, така и с духа на сътрудничеството, с който се характеризират отношенията между Съда на ЕС и националните (върховни) юрисдикции.

65.      В рамките на разглеждания въпрос от Съда не се иска да изясни понятията за „съмнение“ (още по-малко пък за „основателно съмнение“) или „очевидност“. От съдържанието на акта за преюдициално запитване по дело C-197/14 е ясно, че Hoge Raad не изпитва никакво съмнение относно подхода, който да възприеме в производството пред него(56). От Съда се иска само да изясни дали изразеното от низшестояща юрисдикция съмнение действително изисква, като последица от него, последната съдебна инстанция също да изпитва съмнения. Последицата от колебанията на низшестоящата юрисдикция би било най-малко отпадането на възможността последната инстанция сама да поеме отговорност за разрешаването на въпрос от правото на ЕС.

66.      Както обаче приема генералният адвокат Stix-Hackl по-рано, очевидно правилното тълкуване на дадена разпоредба обикновено не е в разрез с възможността тя да бъде тълкувана по два начина(57).

67.      Изразът „националната юрисдикция трябва да бъде убедена, че въпросът е също толкова очевиден за юрисдикциите на другите държави членки и за Съда“, според мен трябва да се разглежда в същата светлина като останалите квалифициращи обстоятелства, посочени от Съда в решение Cilfit и др. (вж. точка 53 по-горе). Следователно това изискване не може да се разглежда като абсолютно. По-скоро то следва да се разбира в смисъл, че съдът, който разглежда последната по делото жалба и се произнася по въпроса, трябва да има вътрешно убеждение, че и останалите съдилища ще бъдат съгласни с него. Считам, че посочените в точки 16—20 от решение Cilfit и др. обстоятелства представляват „инструментариум“, с помощта на който да се определи дали е налице възможност за основателно съмнение. Те следва да се разглеждат като предупредителни знаци, а не като строги критерии, и при разумно тълкуване не са нищо повече от проява на здрав разум(58). Поради това, за разлика от някои автори(59), не мога да тълкувам решение Cilfit и др. в смисъл, че наличието на основателно съмнение може обективно да бъде измерено само с посочването на различия в тълкувателните становища на органите на съдебната власт. Действително делото Cilfit и др. се отнася до положение, при което последната национална съдебна инстанция отправя въпрос до Съда дали изобщо е възможно да не съществува задължение за отправяне на запитване до него по неразрешен въпрос от правото на ЕС. След като е отговорил утвърдително по принцип, Съдът се е опитал да формулира условията, свързани с този принцип, по такъв начин, че да се предотврати появата на разногласия сред съдилищата. От друга страна, в решение Cilfit и др. не се уреждат последиците, ако между съдилищата действително възникнат разногласия, каквито се наблюдават в понастоящем разглежданите дела.

68.      В този смисъл според мен не е толкова важно дали потенциалните разногласия биха могли да се породят от съдия от друга или от същата държава членка. В крайна сметка Съдът е подчертал „риска от различия в съдебните актове в рамките на Общността“(60), който — предвид специалната цел на член 267, трета алинея ДФЕС да се предотврати установяването в която и да е държава членка на национална съдебна практика, която не е в съответствие с разпоредбите на правото на ЕС — a priori включва случаите в една и съща държава. Всъщност не би било съвсем логично да се възприеме друго становище по отношение на държави членки с различни правни системи, които се прилагат в отделните части от територията им, както например в Обединеното кралство. Освен това, макар че съгласно член 267 ДФЕС уредбата несъмнено не е аналогична, изглежда желателно да се възприеме последователен подход в отношенията между низшестоящите национални юрисдикции и последната съдебна инстанция: ако низшестояща юрисдикция не е обвързана от изводите на последната национална съдебна инстанция, които счита за несъвместими с правото на ЕС(61), защо тогава се налага последната пък да бъде обвързана от различното становище, изразено от низшестоящата юрисдикция?

69.      Становището ми по същество се свежда до следното: ако последната национална съдебна инстанция е достатъчно сигурна в тълкуването си, тя би трябвало да има правото да поеме сама отговорността (и евентуалните упреци) за разрешаването на въпрос от правото на ЕС без помощ от страна на Съда на ЕС. В този случай обаче е възможна следната неблагоприятна последица: възможността за предявяване на иск срещу държавата членка на последната съдебна инстанция поради неотправяне на преюдициално запитване и/или неправилно прилагане на правото на ЕС. Посочената съдебна инстанция трябва сама да поеме този риск(62).

 б) Налице ли задължение да се изчака изходът от производството по преюдициално запитване, отправено от низшестояща юрисдикция?

70.      Въпреки че според мен съмненията на низшестоящата юрисдикция в същата държава членка не изключват възможността да е налице „acte clair“, първият въпрос на Hoge Raad, съгласно използваната от тази юрисдикция формулировка, посочва възможността тя да бъде задължена да отправи запитване до Съда или да изчака изхода от отделното производство по преюдициално запитване, започнато с изпратеното от низшестояща юрисдикция запитване, по същество — допускам — по същия въпрос от правото на ЕС.

71.      Подобно положение се отличава с някои особености. Разбира се, последната съдебна инстанция би могла да възприеме становището, въпреки отправеното от низшестоящата юрисдикция преюдициално запитване, че няма никакво съмнение относно правилния подход и че не се налага търпеливо да изчака решението на Съда по този въпрос, което е възможно да отнеме значително време. Разбирам съображенията за подобно становище.

72.      Все пак остава открит въпросът дали при подобни обстоятелства от задължението на последната национална съдебна инстанция за лоялно сътрудничество със Съда, заложено в член 4, параграф 3 ДЕС, не би следвало последната съдебна инстанция да изчака произнасянето на Съда. Причината за това е, че макар и в редки случаи, разумното прилагане на доктрината за „acte clair“ може да бъде възприето различно в Люксембург, като този риск не може напълно да бъде изключен.

73.      Задължението за лоялно сътрудничество обаче не съставлява ясно правно основание, от което да изведа подобно задължение за изчакване на изхода от производството пред Съда. В крайна сметка въпросът, зададен от низшестоящата юрисдикция, би могъл очевидно да попада извън юрисдикцията на Съда или да бъде обявен за явно недопустим, например поради неизпълнението на минималните изисквания съгласно Процедурния правилник. Възможно е и в хода на производството пред Съда да бъде постигнато доброволно уреждане на спора. Ето защо изискването последната съдебна инстанция да спре производството би довело до явен риск от застрашаване на процесуалната ефективност и срочността на правораздаването. При все това с оглед на решение Köbler не бих изключил възможността, че в определени случаи би било по-разумно да се изчака решението на Съда.

IV –  Заключение

74.      С оглед на изложеното предлагам на Съда да отговори по следния начин на отправените от Gerechtshof te ’s-Hertogenbosch и Hoge Raad (Нидерландия) въпроси:

–        Когато органите на държава членка са издали удостоверение E 101 на осигурено лице, като в това удостоверение за приложимо спрямо него е посочено законодателството в областта на социалната сигурност на тази държава членка, а всъщност приложимото законодателство в областта на социалната сигурност следва да се определи съгласно Споразумението за социалното осигуряване за лицата, осигуряващи превоз по р. Рейн от 27 юли 1950 г., преразгледано на 13 февруари 1961 г. и впоследствие на 30 ноември 1979 г. — въпрос, който запитващите юрисдикции следва да подложат на проверка — член 7, параграф 2, буква а) от Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, следва да се тълкува в смисъл, че не задължава органите в друга държава членка да признаят това удостоверение.

–        Последна национална съдебна инстанция, която счита, че правилното прилагане на правото на ЕС по въпрос, по който тя следва да се произнесе, е толкова очевидно, че не оставя никакво място за основателно съмнение, не е длъжна съгласно член 267, трета алинея ДФЕС да отправи преюдициално запитване до Съда само защото низшестояща юрисдикция от същата държава членка е отправила преюдициално запитване по същия проблем от правото на ЕС.

1 – Език на оригиналния текст: английски.

2 – Регламент на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността (ОВ L 149, стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 26 и поправка в ОВ L 32, 2008 г., стр. 31), изменен.

3 – Споразумение от 27 юли 1950 г. за социалното осигуряване за лицата, осигуряващи превоз по р. Рейн, преразгледано на 13 февруари 1961 г. и впоследствие на 30 ноември 1979 г.

4 – Посоченият в запитването по дело C-72/14 субект е с наименование „ААА“, както и „АААА“; изглежда става дума просто за грешка.

5 – Вж. в този смисъл решение Елчинов (C-173/09, EU:C:2010:581, т. 27 и цитираната съдебна практика).

6 – Вж. по-специално решение Torrekens (28/68, EU:C:1969:17, т. 6); срв. с решение Brusse (101/83, EU:C:1984:187, т. 11). Комисията обаче твърди, че за г-н X и г-н Van Dijk се прилага люксембургското законодателство, независимо дали съображенията за това се основават на Рейнските споразумения или от Регламент № 1408/71.

7 – Gerechtshof te ’s-Hertogenbosch счита, че г-н X е лице, осигуряващо превоз по р. Рейн. Hoge Raad не посочва какво приема по отношение на г-н Van Dijk.

8 – Вж. решение Balazs и Casa Judeţeană de Pensii Cluj (C-401/13 и C-432/13, EU:C:2015:26, т. 34 и цитираната съдебна практика).

9 – Вж. решение Hoorn (C-305/92, EU:C:1994:175, т. 10).

10 – Член 7, параграф 2, буква в) от Регламент № 1408/71 гласи, че независимо от разпоредбите на член 6, продължават да се прилагат „някои разпоредби на конвенциите за социално осигуряване, сключени от държавите членки преди датата на прилагане на настоящия регламент, при условие че те са по-благоприятни за бенефициерите или когато те произтичат от някои исторически обстоятелства и тяхното действие е ограничено във времето, ако тези разпоредби са посочени в приложение III“.

11 – Вж. по-специално решения Walder (82/72, EU:C:1973:62), Rönfeldt (C-227/89, EU:C:1991:52), Hoorn (C-305/92, EU:C:1994:175), Thévenon (C-475/93, EU:C:1995:371), Naranjo Arjona и др. (C-31/96—C-33/96, EU:C:1997:475), Gómez Rodríguez (C-113/96, EU:C:1998:203), Thelen (C-75/99, EU:C:2000:608), Kaske (C-277/99, EU:C:2002:74), Martínez Domínguez и др. (C-471/99, EU:C:2002:523), Habelt и др. (C-396/05, C-419/05 5 C-450/05, EU:C:2007:810), Landtová (C-399/09, EU:C:2011:415), Wencel (C-589/10, EU:C:2013:303) и Balazs и Casa Judeţeană de Pensii Cluj (C-401/13 и C-432/13, EU:C:2015:26).

12 – С-23/92, EU:C:1993:339, т. 23—25.

13 – Пак там, т. 59 (курсивът е мой). Вж. също решение Walder (82/72, EU:C:1973:62, т. 6 и 9).

14 – 187/73, EU:C:1974:57.

15 – Пак там, т. 18—21; тази позиция е потвърдена и в решение Frascogna (157/84, EU:C:1985:243, т. 13).

16 – 28/68, EU:C:1969:17.

17 – Регламент (ЕИО) № 3 на Съвета от 25 септември 1958 година относно социалното осигуряване на работниците мигранти (ОВ 30, 1964 г., стр. 561).

18 – Конвенция за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 година (OВ L 266, 1980 г. стр. 1 [публикувана на български език, ОВ L 347, 2007 г., стр. 3]).

19 – Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (OВ L 177, стр. 6).

20 – Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (OВ L 166, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 81 и поправка в ОВ L 33, 2008 г., стр. 12). От датата на прилагането си (1 май 2010 г.) този регламент отменя и заменя Регламент № 1408/71.

21 – Дерогационно споразумение от 23 декември 2010 г. относно приложимото законодателство за лицата, осигуряващи превоз по р. Рейн, прието на основание член 16, параграф 1 от Регламент № 883/2004.

22 – В решение Brusse (101/83, EU:C:1984:187) Съдът приема, че работникът черпи права съгласно Регламент № 1408/71 от двустранно споразумение, сключено по силата на член 17 от него.

23 – C-202/97, EU:C:2000:75.

24 – Регламент (ЕИО) № 574/72 на Съвета от 21 март 1972 година относно определяне на реда за прилагане на Регламент (ЕИО) № 1408/71 за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица и техните семейства, които се движат в рамките на Общността (OB L 28, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 74 и поправки в ОВ L 32, 2008 г., стр. 31 и в ОВ L 56, 2008 г., стр. 65).

25 –      C-202/97, EU:C:2000:75.

26 –      C-202/97, EU:C:2000:75.

27 – Вж. решения Banks и др. (C-178/97, EU:C:2000:169), Herbosch Kiere (C-2/05, EU:C:2006:69) и Format Urządzenia i Montaże Przemysłowe (C-115/11, EU:C:2012:606).

28 – Вж. в този смисъл решение Bouman (C-114/13, EU:C:2015:81, т. 35 и цитираната съдебна практика).

29 – Вж. по-специално решение FTS (C-202/97, EU:C:2000:75, т. 53).

30 – Вж. в този смисъл решение Bouman (C-114/13, EU:C:2015:81, т. 25—27). По това дело също Комисията безуспешно твърди, че разглежданият документ е бил с обвързващо действие; вж. заключението на генералния адвокат Szpunar по дело Bouman (C-114/13, EU:C:2014:123, т. 28). Вж. също решение Adanez-Vega (C-372/02, EU:C:2004:705, т. 48, срв. с т. 36).

31 – Очевидно това твърдение не може да бъде проверено от Съда. Запознат съм обаче, че Administrative Centre for the Social Security of Rhine Boatmen [Административният център за социална сигурност на лицата, осигуряващи превози по р. Рейн] е подготвил стандартни формуляри съгласно въведената с Рейнските споразумения уредба. Тези формуляри представляват по-специално приложения към Резолюция № 2 от 2 март 1989 г.; Резолюция № 3 от 13 октомври 1989 г. и Резолюция № 5 от 27 март 1990 г. (заменена от Резолюция № 7 от 26 юни 2007 г.). Посочените формуляри и резолюции са достъпни в електронен вид на сайта на Central Commission for the Navigation of the Rhine [Централна комисия за корабоплаването по р. Рейн] (http://www.ccr-zkr.org).

32 – Решение Cilfit и др. (283/81, EU:C:1982:335, т. 16).

33 – Вж. по-специално решения Hoffmann-Laroche (107/76, EU:C:1977:89, т. 5) и Pedro IV Servicios (C-260/07, EU:C:2009:215, т. 32).

34 – 283/81, EU:C:1982:335.

35 – Вж. в този смисъл решение Parfums Christian Dior (C-337/95, EU:C:1997:517, т. 25) и становище 1/09 (EU:C:2011:123, т. 84 и 85).

36 – Които според Съда са: наличие на правни текстове, съставени на множество езици; употреба на специфична терминология и специфични методи за тълкуване; вж. решение Cilfit и др. (283/81, EU:C:1982:335, т. 16—20).

37 – Вж. Rasmussen, H. The European Court’s Acte Clair Strategy in C.I.L.F.I.T. Or: Acte Clair, of Course! But What does it Mean? 9 EL Rev. (1984), р. 242 et 243.

38 – 283/81, EU:C:1982:335.

39 – Вж. заключението на генералния адвокат Stix-Hackl по дело Intermodal Transports (C-495/03, EU:C:2005:215, т. 84). Бившият съдия Edward използва израза „съвсем не идеална“; вж. Edward, D. CILFIT and Foto-Frost in their Historical and Procedural Context. — In: Maduro, M. et Azoulai, L. (eds.): The Past and Future of EU Law. The Classics of EU Law Revisited on the 50th Anniversary of the Rome Treaty 2010. Hart, 2010, р. 179.

40 – Вж. заключението на генералния адвокат Jacobs по дело Wiener SI (C-338/95, EU:C:1997:352, и по-специално т. 18—21).

41 – Вж. заключението на генералния адвокат Ruiz-Jarabo Colomer по дело Gaston Schul Douane-expediteur (C-461/03, EU:C:2005:415, т. 2—4).

42 – Вж. заключението на генералния адвокат Tizzano по дело Lyckeskog (C-99/00, EU:C:2002:108, т. 60—76, и по-специално т. 65).

43 – 283/81, EU:C:1982:335.

44 – Съединени дела 28/62—30/62, EU:C:1963:6, стр. 38.

45 – В решение Hoffmann-Laroche (107/76, EU:C:1977:89, т. 5 и 6) Съдът потвърждава, че задължението за отправяне на преюдициално запитване не се отнася за последната съдебна инстанция в производство за постановяване на временни или обезпечителни мерки, при положение че страните имат възможност да разрешат спора в производство по същество, в хода на което може да се отправи запитване до Съда. Вж. също решение Morson и Jhanjan (35/82 и 36/82, EU:C:1982:368, т. 9 и 10).

46 – Вж. заключението на генералния адвокат Capotorti по дело Cilfit и др. (283/81, EU:C:1982:267, и по-специално т. 4).

47 – Следва обаче да се спомене решение Parfums Christian Dior (C-337/95, EU:C:1997:517, т. 30). По това дело Съдът приема, че последната национална съдебна инстанция, която по силата на международното право е задължена да отправи запитване във връзка с тълкуване на правна уредба до създаден за целта съд (в случая до Съда на Бенелюкс), се освобождава от задължението за отправяне на преюдициално запитване по член 267, трета алинея ДФЕС, при положение че самият международен съд е задължен да отправи запитване до Съда съгласно същата разпоредба и в действителност направи това.

48 – C-495/03, EU:C:2005:552, т. 35.

49 – Вж. решение Gaston Schul Douane-expediteur (C-461/03, EU:C:2005:742, т. 19).

50 – Вж. Lenaerts, K., Maselis, I. et Gutman, K. (Nowak, J., ed.) EU Procedural Law. 1. ed., Oxford, 2014, р. 102, където се цитира отговор на парламентарен въпрос от страна председателя на Комисията Thorn от 25 юли 1983 г. (OВ C 268, 1983 г., стр. 25), както и съображенията на Комисията да предяви известния иск за установяване на неизпълнение на задължения срещу Кралство Швеция на основание твърдяно неизпълнение на задълженията по член 267, трета алинея ДФЕС от страна на Högsta Domstolen (Върховен съд, Швеция) (мотивирано становище на Комисията, 2003/2161, C(2004) 3899, 13 октомври 2004 г.). Вж. също в този смисъл заключението на генералния адвокат Tizzano по дело Lyckeskog (C-99/00, EU:C:2002:108, т. 65).

51 – C-6/90 и C-9/90, EU:C:1991:428.

52 –      C-224/01, EU:C:2003:513. Това решение съдържа изрично позоваване на задължението за отправяне на запитване по член 267, трета алинея ДФЕС, вж. т. 55.

53 – Вж., имплицитно, решение Комисия/Испания (C-154/08, EU:C:2009:695, т. 64—66 и т. 126), а също, в посочения смисъл, становище 1/09 (EU:C:2011:123, т. 84—87). Актуален пример е висящото дело Ferreira da Silva e Brito и др. (C-160/14).

54 – По редица дела ЕСПЧ се е произнасял, че „националните юрисдикции, срещу чиито решения съгласно националната правна уредба не съществуват средства за правна защита, които откажат да отправят повдигнат пред тях преюдициален въпрос относно тълкуването на правото на ЕС до Съда на ЕС, са задължени да мотивират отказа си с оглед на изключенията, предвидени в практиката на Съда на ЕС. В този смисъл от тях се изисква да посочат причините, поради които са счели, че въпросът е ирелевантен, че въпросната разпоредба от правото на ЕС вече е била предмет на тълкуване от Съда на ЕС или че правилното прилагане на правото на ЕС е толкова очевидно, че не оставя никакво място за съмнение“; вж. по-специално Vergauwen и др. с/у Белгия (dec.), № 4832/04, 10 април 2012 г., § 90 и цитираната съдебна практика (неофициален превод).

55 – Вж. по-специално решенията на House of Lords (Обединено кралство), Regina v London Boroughs Transport Committee [1992] 1 CMLR 5, по-специално точка [45]; на Court of Appeal (Англия и Уелс) (Обединено кралство), Mighell v Reading& Another [1998] EWCA Civ 1465, точка [35], Three Rivers DV v Bank of England (No 3) [2000] 3 CMLR 205; на Högsta Domstolen (Върховен съд) (Швеция), NJA [2004] 735; на Vestre Landsret (Дания), действащ като последна инстанция, UfR [2007] 54 (отменено в рамките на извънредните способи за контрол от Højesteret (Върховен съд) (Дания), UfR [2011] 539, след постановяване на решение Mickelsson и Roos (C-142/05, EU:C:2009:336); на Supreme Court (Обединено кралство), The Office of Fair Trading v National plc & Others [2009] UKSC 6, и по-специално точка [49]; и постановените в Португалия решения, които са в основата по висящото дело Ferreira da Silva e Brito и др. (C-160/14).

56 – Hoge Raad се позовава на собствената си практика, и по-специално на решение от 11 октомври 2013 г. № 12/04012, ECLI:NL:HR:2013:CA0827, в което е постановил, че на удостоверение Е 101, издадено на лице, осигуряващо превоз по р. Рейн, не може да се отдаде никакво значение. Г-н Van Dijk също посочва решение на Hoge Raad от 9 декември 2011 г. № 10/03927, ECLI:NL:HR:2011:BQ2938, за което твърди, че слага край на производството, като изходът по отношение на удостоверение E 106 е сходен.

57 – Вж. заключението на генералния адвокат Stix-Hackl по дело Intermodal Transports (C-495/03, EU:C:2005:215, т. 110).

58 – В същия смисъл вж. Edward, D., op. cit., р. 178.

59 – Вж. по-специално Broberg, M. et Fenger, N. Preliminary References to the European Court of Justice. 2. ed., 2014, Oxford, р. 240—246.

60 – Вж. решение Intermodal Transports (C-495/03, EU:C:2005:552, т. 33). Курсивът е мой.

61 – Решение Елчинов (C-173/09, EU:C:2010:581, т. 27 и цитираната съдебна практика).

62 – Вж. в този смисъл решение Intermodal Transports (C-495/03, EU:C:2005:552, т. 37). Неотдавнашни примери на национални съдебни актове след отказ на последната съдебна инстанция да отправи запитване до Съда на ЕС са решение от 3 януари 2014 г. на Софийски градски съд (България) по дело № 1782/2013 със страни дружество „Прециз 2“ ЕООД и българската държава; решение от 21 ноември 2013 г. на Ustavno sodišče Republike Slovenije (Конституционен съд, Словения), ECLI:SI:USRS:2013:Up.1056.11; решение от 19 май 2014 г. на Alkotmánybíróság (Конституционен съд, Унгария) по дело № 3165/2014 и определение от 28 август 2014 г. на Bundesverfassungsgericht (Конституционен съд, Германия) по дело № 2 BvR 2639/09.